А в това време, сиреч докато траяла проповедта, на площада пред храма пристигнал един от ония леките, старомодни файтони, в които дамите трябваше да сядат на верев и здраво да се държат за пояса на файтонджията, та да не изхвръкнат от друсането. Тия файтони и до ден-днешен пъплят из града. Спрял малко встрани от храма — защото пред входа стояли множество карети и дори конни стражари — и намиращата се в него дама подала на файтонджията четири сребърни копейки.
— Какво, мигар е малко! — възкликнала тя, виждайки гримасата му. — Туй ми са всичките — прибавила жално дамата.
— Хайде, от мен да мине, без пазарлък те взех — махнал с ръка файтонджията и тъй я погледнал, сякаш си казал: „То е грехота човек да ти връзва кусур на теб“; после пъхнал в пазвата си кожената кесия, дръпнал гемовете и потеглил, съпровождан от подигравателните напътствия на другите файтонджии. Смях и дори един вид учудване съпровождали и дамата през всичкото време, докато се провирала към входа на храма между каретите и тълпата лакеи, които чакали да излязат господарите им. Пък и действително в появяването на подобна особа сред уличната тълпа имало нещо съвсем неочаквано и необикновено. Накуцвала, била извънредно, болезнено слаба, силно белосана и червосана, с разголена дълга шия, без шал, без наметка, само по една вехта тъмна рокля въпреки студения и ветровит, макар и ясен септемврийски ден; гологлава, с мъничко кокче, от дясната страна на което била затъкната изкуствена роза, от тия, с които украсяват херувимчетата по Връбница. Именно такова връбнишко херувимче с венче от книжни рози бях забелязал вчера в ъгъла под иконостаса, като седях у Маря Тимофеевна. На всичко отгоре въпреки скромно сведения поглед на лицето на дамата играела лукава и весела усмивка. Да беше закъсняла още малко, сигурно нямаше дори да я пуснат в храма. Но тя успяла да се вмъкне, а като влязла, полека-лека се промушила напред.
Проповедта била вече на половината и изпълнилата храма тълпа слушала с голямо и безмълвно внимание, но все пак някои погледи се изкривили към новодошлата с любопитство и недоумение. Тя се строполила пред олтара, опирайки в пода белосаното си лице, дълго лежала и като че ли плачела; но когато най-сетне вдигнала глава и се изправила, много бързо се съвзела и почнала да се развлича. Веселият й поглед явно с огромно удоволствие взел да се плъзга по лицата, по стените на храма; особено любопитно се заглеждала в някои дами, повдигайки се за целта дори на пръсти, и на два пъти дори се изсмяла, при това с някак странен кикот. Но проповедта свършила и изнесли кръста. Първа тръгнала към кръста губернаторшата, но последните две крачки позабавила, явно за да направи път на Варвара Петровна, която пък от своя страна вървяла с някаква непреклонна решителност и като да не виждала никого отпреде си. Тази необикновена учтивост на губернаторшата несъмнено е криела явна и остроумна посвоему насмешка; тъй го разбрали всички, тъй трябва да го е разбрала и Варвара Петровна, но продължавайки да не забелязва никого и с израз на най-непоколебимо достойнство, тя целунала кръста и тутакси се запътила към изхода. Лакеят й вървял отпред да проправя пътека, макар и без това всички да й правели път. Но на площадката пред самия вход навалицата за миг преградила пътя. Варвара Петровна се спряла и внезапно едно странно, необикновено същество, една жена с книжна роза на главата се промушила между хората и паднала пред нея на колене. Варвара Петровна, която трудно се смущаваше от каквото и да било, особено пък на публично място, погледнала важно и строго.
Бързам да отбележа, по възможност накратко, че макар през последните години да бе станала прекалено, както казваха, пресметлива и дори малко стипца, Варвара Петровна понякога не жалеше парите, особено за благотворителни цели. Беше членка на едно благотворително дружество в столицата. През неотдавнашната гладна година беше пратила в Петербург, в главния комитет по събирането на помощи за пострадалите, петстотин рубли и в града се говореше за това. Най-сетне, буквално напоследък, малко преди назначаването на новия губернатор, почти щеше да основе местен дамски комитет за подпомагане на най-бедните родилки в града и губернията. Отправени й бяха много упреци в честолюбие; но целенасоченият характер на Варвара Петровна наред с нейната настойчивост насмалко не възтържествуваха над препятствията; дружеството бе почти образувано, а първоначалният замисъл все по-широко и по-широко се разгръщаше в запленения ум на основоположничката; тя вече мечтаеше за основаването на подобен комитет в Москва, за постепенно разпростиране на дейността му по всички губернии. И ето че с внезапната смяна на губернатора всичко замря; а се говореше, че новата губернаторша вече е сварила публично да подметне няколко хапливи и главно сполучливи и уместни възражения относно уж непрактичността на основния замисъл за подобен комитет, което, поукрасено, разбира се, беше вече стигнало до Варвара Петровна. Един господ знае какво става в хорските сърца, но аз смятам, че в случая Варвара Петровна дори с известно удоволствие се е спряла пред входа на храма, знаейки, че след малко ще мине губернаторшата, а след това и останалите, и „нека да види колко ми е все едно какво ще си помисли и какви ще ги пуска по адрес на суетността на моята благотворителност. Гледайте, гледайте!“.