— В моите скандали ли? — заплашително се надигна Варвара Петровна.
— Маман, аз също много ви моля, бъдете по-умерена — обади се Лизавета Николаевна.
— Какво каза? — като че се приготви пак да кресне майката, но изведнъж се сви пред святкащия поглед на дъщеря си.
— Как можахте да го кажете това за скандала, маман — пламна Лиза. — Аз тръгнах сама с разрешение на Юлия Михайловна, защото исках да науча историята на тази клетница, та да й бъда полезна.
— „Историята на тази клетница!“ — със злобен смях проточи Прасковя Ивановна. — Че прилича ли ти на тебе да се забъркваш в такива „истории“? Ох, сестро! Наситихте му се на вашия деспотизъм! — бясно се извърна тя към Варвара Петровна. — Лъжа ли е, не е ли, но го казват хората — целия град сте изплашили, ама, види се, и на вас ви е дошло времето!
Варвара Петровна седеше изопната като стрела, готова да изхвърчи от лъка. Десетина секунди строго и неподвижно гледа Прасковя Ивановна.
— Благодари се на бога, Прасковя, че тук са все свои — отрони тя най-сетне със зловещо спокойствие, — излишни приказки ми наговори.
— Мен, сестро, не ме е страх от хорското мнение като някои, вие сте, дето уж от гордост треперите пред хорското мнение. А че били свои хора — за вас е по-добре, отколкото чужди да чуеха.
— Ти да не си поумняла нещо за тая седмица?
— Не съм аз поумняла за тая седмица, ами, види се, истината излезе на бял свят през тая седмица.
— Каква истина е излязла на бял свят през тая седмица? Слушай, Праскова Ивановна, я не ме ядосвай, ами на минутата ми обясни, в името на честта те моля: каква истина е излязла на бял свят и какво имаш предвид?
— Ами ей ти я цялата истина, седнала тук! — Прасковя Ивановна внезапно посочи с пръст Маря Тимофеевна с оная отчаяна решителност, която вече не мисли за последствията, само и само да нанесе удара. Маря Тимофеевна, която през всичкото време я гледаше с весело любопитство, радостно се засмя, виждайки насочения към нея пръст на разгневената гостенка, и весело се размърда в креслото.
— Господи Исусе Христе, полудели ли са тия хора! — възкликна Варвара Петровна и побледнявайки, се отметна назад в креслото.
Тъй беше побеляла, че настъпи дори суматоха. Степан Трофимович пръв се хвърли към нея; аз също се приближих; дори Лиза се изправи, макар да остана до креслото си, но най-много от всички се изплаши Прасковя Ивановна; изписка, изправи се, както можа, и почти закрещя с плачлив глас:
— Сестро, Варвара Петровна, сестро, простете ми злобните глупости! Че вода поне й дайте де, я по-бързо!
— Не хленчи, Прасковя Ивановна, моля те, и вие, господа, се дръпнете, бъдете добри, не ми трябва вода! — твърдо, макар и тихо изговори с побелели устни Варвара Петровна.
— Сестро! — продължаваше поуспокоилата се малко Прасковя Ивановна. — Драга ми Варвара Петровна, аз, макар и да съм виновна за непредпазливите думи, ама пък ме ядосаха най-много от всичко тия безименни писма, с които някакви мизерници ме бомбардират, тъй де, на вас да пишат, щом за вас пише, а аз, сестро, имам дъщеря.
Варвара Петровна безмълвно я гледаше с широко отворени учи и с учудване слушаше. В този миг в ъгъла тихо се отвори страничната врата и се появи Даря Павловна. Тя спря и се огледа наоколо; смущението ни я беше поразило. Трябва да не беше познала веднага и Маря Тимофеевна, за която никой не я беше предизвестил. Степан Трофимович пръв я забеляза, направи бързо движение, изчерви се и кой знае защо, гръмогласно провъзгласи: „Даря Павловна!“, тъй че всички очи едновременно се обърнаха към новодошлата.
— Как, та това ли била вашата Даря Павловна! — възкликна Маря Тимофеевна. — Е, Шатушка, не мяза на теб сестра ти! И моичкият седнал да вика на тая прелест „крепостното момиче Дашка“!
В това време Даря Павловна вече беше отишла при Варвара Петровна; но поразена от възклицанието на Маря Тимофеевна, бързо се обърна и тъй си остана пред стола, загледана в лудата, която приковаваше погледа й.
— Седни, Даша — с ужасяващо спокойствие каза Варвара Петровна, — по-близо, така; и седнала можеш да гледаш тази жена. Познаваш ли я?
— Никога не съм я виждала — тихо отвърна Даша, помълча и тутакси прибави: — Това трябва да е болната сестра на някой си господин Лебядкин.
— И аз, душичке, за пръв път сега ви виждам, макар отдавна вече да съм любопитна и да искам да се запознаем, защото във всеки ваш жест виждам възпитание — въодушевено извика Маря Тимофеевна. — А тия, дето моят лакей ги плещи — че мигар е възможно да сте му взели парите, такава възпитана и мила? Защото сте мила, мила, мила, от мен да го знаете! — възторжено завърши тя, махайки отпреде си с ръчичка.