Но той продължаваше да мълчи. След като й целуна ръка, още веднъж обгърна с поглед цялата стая и все тъй без да бърза, тръгна бавно към Маря Тимофеевна. Много трудно е да се описват физиономиите на хората в някои моменти. Аз например съм запомнил, че Маря Тимофеевна, цялата примряла от страх, стана насреща му и събра отпред длани, сякаш умолявайки го; а заедно с това съм запомнил и възторга в очите й, някакъв безумен възторг, който почти изкриви чертите й — възторг, който трудно се понася. Може да го е имало и едното, и другото, и страхът, и възторгът; но помня, че побързах да се приближа (стоях почти до нея), сторило ми се бе, че ей сега ще припадне.
— Не бива да стоите тук — каза й Николай Всеволодович с ласкав, мелодичен глас и в очите му грейна необикновена нежност. Стоеше пред нея в най-почтителна поза и от всеки негов жест лъхаше най-искрено уважение. Горката женица със забързан шепот, задъхано избъбри:
— А бива ли… сега… да падна пред вас на колене?
— Не, по никой начин не бива — отправи й той великолепна усмивка, тъй внезапно, че и тя се усмихна радостно. И със същия мелодичен глас, увещавайки я най-нежно, също като дете, важно добави:
— Помислете си за това, че сте девойка, а аз, макар и да съм най-преданият ви приятел, но все пак съм един страничен за вас човек, нито мъж, нито баща, нито годеник. Дайте ми ръката си и да вървим; ще ви изпратя до каретата и ако позволите, лично ще ви отведа в дома ви.
Тя го изслуша и някак замислено кимна с глава.
— Да вървим — каза тя с въздишка и му подаде ръка.
Но тук с нея се случи едно малко нещастие. Изглежда, че бе стъпила някак непредпазливо на болния си, по-късия крак, защото изведнъж политна настрани върху креслото и да не бе това кресло, щеше да падне на пода. Той моментално я поде и подкрепи, хвана я здраво под ръка и със съчувствие, внимателно я поведе към вратата. Тя явно бе огорчена от падането си, смути се, изчерви се и ужасно се засрами. Гледайки мълчаливо надолу и силно накуцвайки, тя закрета подир него, почти увиснала на ръката му. Тъй и излязоха. Докато излизаха, Лиза, кой знае защо, скочи от мястото си и със замръзнал поглед ги проследи до самата врата. После мълчаливо отново седна, но по лицето й мина някаква конвулсивна тръпка, сякаш се беше докоснала до някакво влечуго.
Докато се разиграваше тази сцена между Николай Всеволодович и Маря Тимофеевна, всички изумено мълчаха; муха да бръмнеше, щеше да се чуе; но веднага щом излязоха, всички изведнъж заговориха.
VI
Говорехме впрочем малко, а повечето възклицавахме. Сега съм позабравил как беше всичко подред, защото бе настъпила бъркотия. Степан Трофимович извика нещо на френски и плесна с ръце, но на Варвара Петровна не й беше до него. Дори Маврикий Николаевич измърмори нещо отсечено и бързо. Но най-много от всички се горещеше Пьотър Степанович; с широки жестове той убеждаваше в нещо Варвара Петровна, но дълго не можах да го разбера. Обръщаше се и към Прасковя Ивановна и Лизавета Николаевна, мимоходом ядосано подвикна нещо дори на баща си — с една дума, щъкаше из цялата стая. Варвара Петровна, цялата червена, скочи по едно време от мястото си и викна на Прасковя Ивановна: „Чу ли, чу ли го какво й каза сега?“ Но онази беше толкова слисана, че само измърмори нещо и махна с ръка. Тя горката си имаше своя грижа: непрекъснато въртеше глава към Лиза, поглеждайки я с някакъв инстинктивен страх, а да стане и си тръгне, и да помисли дори не смееше, докато не станеше дъщеря й. Междувременно капитанът май искаше да се измъкне, забелязах го, безспорно бе много уплашен още от момента, в който се появи Николай Всеволодович; но Пьотър Степанович го беше хванал за ръката и не му даде да си отиде.
— Това е необходимо, необходимо е — нижеше той, продължавайки все още да убеждава Варвара Петровна. Стоеше пред нея, а тя вече пак седеше в креслото си и помня колко жадно го слушаше; успял бе все пак, завладял й беше вниманието.
— Необходимо е. Нали виждате, Варвара Петровна, че тук има недоразумение и наглед всичко е много странно, а всъщност работата е ясна като две и две и проста като фасул. Аз твърде добре разбирам, че никой не ме упълномощавал да разказвам, и май ставам дори смешен, дето сам се натрапвам. Но най-напред самият Николай Всеволодович не придава на тази работа никакво значение, а най-сетне има случаи, когато човек трудно може да се реши лично да обяснява и с това непременно трябва да се нагърби трето лице, на което е по-лесно да каже някои деликатни неща. Повярвайте, Варвара Петровна, че Николай Всеволодович ни най-малко няма вина, дето тутакси не отговори на одевешния ви въпрос с едно радикално обяснение, въпреки че цялата работа пет пари не чини; всичко това аз го зная още от Петербург. При това целият случай прави само чест на Николай Всеволодович, щом непременно трябва да употребим тази неопределена дума „чест“.