— Недей, сестро — измърмори неохотно Прасковя Ивановна, — мен да питат, на туй трябва да му се тури вече край; много нещо се изприказва… — и пак погледна плахо Лиза, но тя гледаше Пьотър Степанович.
— А това клето, това нещастно същество, тази луда, изгубила всичко и запазила само сърцето си, възнамерявам да осиновя — възкликна внезапно Варвара Петровна, — това е мой дълг, който възнамерявам свято да изпълня. От тоя ден аз я вземам под своя закрила!
— И ще бъде много хубаво в известен смисъл — окончателно се оживи Пьотър Степанович. — Извинете, аз одеве не завърших. Именно относно покровителството. Представяте ли си, когато Николай Всеволодович тогава си тръгна (почвам тъкмо от мястото, където бях стигнал, Варвара Петровна), този господин, да, същият този господин Лебядкин моментално си въобразил, че може изцяло да се разпорежда с определената за сестричето му издръжка; и се разпореждал. Не зная как точно е уредил нещата Николай Всеволодович тогава, но година по-късно, вече в странство, научавайки за станалото, той се видя принуден да постъпи по друг начин. Не знам подробностите, самият той ще ги разкаже, но знам само, че интересуващата ни особа е била настанена в някакъв далечен манастир, дори твърде комфортно, но под приятелски надзор — нали разбирате? И какво, мислите, предприема господин Лебядкин? Отначало полага всички усилия да изнамери къде са скрили от него доходното перо, тоест сестричето му, едва наскоро постига целта си, взема я от манастира, предявявайки някакви свои права, и я довежда право тука. Тук я държи гладна, бие я, тормози я, най-сетне получава по някакъв начин от Николай Всеволодович една значителна сума и тутакси го удря на пиянство, а вместо благодарност стига до дръзко предизвикателство към Николай Всеволодович, до безсмислени искания, заплашвайки със съд, в случай че издръжката не се изплаща занапред лично нему. Доброволния дар на Николай Всеволодович той взема за данък — представяте ли си? Господин Лебядкин, вярно ли е всичко това, което казах?
Капитанът, който до тоя момент стоеше мълчаливо и със сведен поглед, бързо пристъпи две крачки напред и целият почервеня.
— Пьотър Степанович, вие постъпихте с мен жестоко — каза той някак отривисто.
— Как тъй жестоко и защо? Моля, моля, да оставим за после жестоко ли е, не е ли жестоко, а сега ви моля само да отговорите на първия въпрос: вярно ли е всичко, което казах тук, или не? Ако намерите, че не е вярно, можете незабавно да си кажете възраженията.
— Аз… вие много добре знаете, Пьотър Степанович… — измънка капитанът, запъна се и млъкна. Трябва да се отбележи, че Пьотър Степанович седеше в креслото, прехвърлил крак върху крак, а капитанът стоеше пред него в най-почтителна поза.
Колебанията на господин Лебядкин, изглежда, крайно не се харесаха на Пьотър Степанович; по лицето му премина някаква злобна тръпка.
— Ама вие като че ли наистина искате да ни съобщите нещо? — впери той остър поглед в капитана. — В такъв случай карайте, моля, чакаме.
— Вие, Пьотър Степанович, много добре знаете, че нищо не мога да съобщавам.
— Не, не знам и дори за първи път чувам; защо тъй да не можете да съобщавате?
Капитанът мълчеше, забил очи в земята.
— Позволете да си вървя, Пьотър Степанович — каза той решително.
— Но не преди да сте дали някакъв отговор на първия ми въпрос: вярно ли е всичко, което казах?
— Вярно е — глухо отговори Лебядкин и вдигна очи към мъчителя си. Дори пот изби по слепоочието му.
— Всичко ли е вярно?
— Всичко е вярно.
— Нямате ли да добавите, да кажете нещо? Ако чувствате, че сме несправедливи, кажете го; протестирайте, изкажете гласно недоволството си.
— Не, нямам какво.
— Заплашвали ли сте неотдавна Николай Всеволодович?
— Това… това беше повече от водката, Пьотър Степанович (той изведнъж вдигна глава). Пьотър Степанович, ако фамилната чест и позорът, който сърцето не е заслужило, напират навън, и тогава ли, и тогава ли е виновен човек? — изрева той, внезапно забравил се, както по-преди.
— А сега трезвен ли сте, господин Лебядкин? — пронизително го изгледа Пьотър Степанович.
— Аз… трезвен съм.
— Какво искате да кажете с тия приказки за фамилна чест и незаслужен позор?
— Аз не че съм имал някого предвид. Аз за себе си… — отново рухна капитанът.
— Вие май много се обидихте на изразите ми за вас и вашето поведение? Вие сте твърде докачлив, господин Лебядкин. Но моля ви, ами че аз още не съм почнал да говоря за истинското ви поведение. Аз ще почна да говоря за истинското ви поведение. Ще почна, да, много вероятно и това да стане, но нали знаете, че още не съм почнал да говоря за него.