Лебядкин потръпна и диво се вторачи в Пьотър Степанович.
— Пьотър Степанович, аз едва сега започвам да се събуждам.
— Хм! И аз ли съм тоя, дето ви събуди?
— Да, вие ме събудихте, Пьотър Степанович, аз четири години съм спал под надвисналия облак. Мога ли най-сетне да се оттегля, Пьотър Степанович?
— Вече можете, стига само Варвара Петровна да не смята за необходимо…
Но тя замаха с ръце.
Капитанът се поклони, направи две крачки към вратата, внезапно спря, сложи ръка на сърцето си, искаше да каже нещо, но не каза и бързо изтича навън. Но на прага се сблъска с Николай Всеволодович, който му направи път; капитанът обаче някак изведнъж се сви, смали се, опули се насреща му, буквално както заекът замира пред питона. Николай Всеволодович изчака малко, после лекичко го отстрани с ръка и влезе в гостната.
VII
Беше весел и спокоен. Може би току-що му се бе случило нещо много хубаво, което ние още не знаехме; но той, изглежда, бе дори твърде доволен от него.
— Ще ми простиш ли, Nicolas? — не изтрая Варвара Петровна и бързо се повдигна насреща му.
Но Nicolas просто се разсмя.
— Туйто! — възкликна той добродушно и шеговито. — Виждам, че вече всичко ви е известно. А пък аз, щом излязох оттука, и се замислих в каретата: „Трябваше поне да им разкажа историята, кой си излиза така като мене?“ Но щом се сетих, че Пьотър Степанович остана, грижата ми отпадна.
Докато говореше, очите му шареха наоколо.
— Пьотър Степанович ни разказа една стара петербургска история из живота на един чудак — възторжено поде Варвара Петровна, — един капризен и луд човек, но винаги възвишен в чувствата си, винаги рицарски благороден…
— Рицарски? Нима дотам стигнахте? — смееше се Nicolas. — Впрочем аз съм много благодарен на Пьотър Степанович, този път за това, че е избързал (тук те бързо се спогледаха). Трябва да знаете, maman, че Пьотър Степанович е всеобщ примирител; това е неговата роля, болестта му, силата му, и аз особено ви го препоръчвам откъм тая страна. Досещам се какви ги е нанизал. Той именно ниже, когато разказва; главата му е цяла канцелария. Забележете, че в качеството си на реалист той не може да излъже и че истината му е по-скъпа от успеха… разбира се, освен ония особени случаи, когато успехът е по-скъп от истината. (Казвайки всичко това, той непрекъснато се оглеждаше.) Тъй че вие ясно виждате, maman, че не сте вие, която трябва да искате прошка, и че ако тук някъде има лудост, то това е преди всичко от моя страна, и значи, че в края на краищата аз съм все пак луд — нали трябва да се поддържа тукашната ми репутация…
Тук той нежно прегърна майка си.
— Във всеки случай въпросът вече е приключен и изчерпан, и значи, можем да му сложим точка — прибави той и някаква суха, твърда нотка прозвуча в гласа му. Варвара Петровна долови тази нотка; но екзалтацията й не преминаваше, даже напротив.
— Никак не съм те очаквала по-рано от месец, Nicolas.
— Аз, разбира се, ще ви обясня всичко, maman, а сега… И той тръгна към Прасковя Ивановна.
Но тя едва-едва обърна глава към него, въпреки че само преди половин час, когато се бе появил, беше потресена. Сега тя си имаше нови грижи: от момента, когато на излизане капитанът се бе сблъскал на вратата с Николай Всеволодович, Лиза внезапно взе да се смее — отначало тихо и поривисто, но постепенно смехът й ставаше все по-силен, по-висок и неприкрит. Беше почервеняла. Контрастът с предишния й мрачен израз беше изключителен. Докато Николай Всеволодович приказваше с Варвара Петровна, тя на два пъти беше викала с пръст Маврикий Николаевич, уж че иска да му прошепне нещо; но в момента, когато той се навеждаше към нея, прихваше да се смее; човек можеше да си помисли, че се смее тъкмо на горкия Маврикий Николаевич. Тя впрочем явно се мъчеше да се сдържа и слагаше кърпичка на устата си. Николай Всеволодович я поздрави с най-невинен и простодушен израз.
— Моля ви да ме извините — отвърна тя бързешката, — вие… вие, разбира се, сте се виждали с Маврикий Николаевич… Боже, ама вие сте неприлично висок, Маврикий Николаевич!
И пак смях. Маврикий Николаевич беше висок на ръст, но не пък чак толкова неприлично.
— Отдавна ли пристигнахте? — промърмори тя, отново сдържайки се и дори сконфузено, но с искрящи очи.
— Преди около два часа и нещо — отвърна Nicolas, гледайки я внимателно. Ще отбележа, че беше необикновено сдържан и учтив, но като махнем учтивостта, изглеждаше напълно равнодушен и дори вял.
— А къде ще живеете?
— Тук.
Варвара Петровна също наблюдаваше Лиза, но внезапно я беше поразила една мисъл.