— А къде си бил досега през тези два часа и нещо, Nicolas? — приближи се тя. — Влакът пристига в десет.
— Отначало откарах Пьотър Степанович у Кирилов. А с Пьотър Степанович се срещнахме в Матвеево (на три спирки оттук) и пътувахме в един вагон.
— Аз от сутринта чаках в Матвеево — обади се Пьотър Степанович, — задните ни вагони през нощта излязоха от релсите, насмалко не си изпочупихме краката.
— Краката си изпочупили! — извика Лиза. — Маман, маман, а ние искахме да ходим миналата седмица в Матвеево, и ние щяхме да си изпочупим краката!
— Господи помилуй! — прекръсти се Прасковя Ивановна.
— Маман, маман, вие не се бойте, миличка, ако наистина си счупя и двата крака; на мен това може и да ми се случи, нали казвате, че всеки ден съм препускала презглава. Маврикий Николаевич, ще ме водите ли, като окуцея? — пак се разсмя тя. — Ако това ми се случи, на никого няма да дам да ме води освен на вас, смело разчитайте. Хайде, да кажем, че само единия крак съм си счупила… Хайде, бъдете любезен, кажете, че за вас това ще бъде щастие.
— Какво щастие с един крак? — сериозно се намръщи Маврикий Николаевич.
— Затова пък вие ще ме водите, само вие и никой друг.
— И тогава пак вие мене ще водите, Лизавета Николаевна — още по-сериозно избоботи Маврикий Николаевич.
— Боже, та той искаше да каже каламбур! — почти с ужас извика Лиза. — Маврикий Николаевич, да не сте посмели да тръгвате по тоя път! Но до каква степен сте били егоист, значи! За ваша чест обаче аз съм убедена, че сега самичък се клеветите; напротив, тогава вие от сутрин до вечер ще ме уверявате, че без крака съм станала по-интересна! Едно е непоправимо — вие сте безкрайно висок, а без крака аз ще стана съвсем мъничка, как ще ме водите под ръка, няма да сме си прилика!
И тя болезнено се разсмя. Остротите и намеците й бяха плоски, но, види се, не й беше до остроумия.
— Истерика! — прошушна ми Пьотър Степанович. — По-скоро чаша вода.
Беше познал; след минута всички вече се суетяха, донесоха вода. Лиза прегръщаше своята маман, целуваше я горещо, ридаеше на гърдите й и тутакси се отдръпваше назад и вглеждайки се в лицето й, започваше да се киска. Накрая взе да хленчи и маман. Варвара Петровна побърза да отведе и двете в покоите си, през същата онази врата, от която бе влязла Даря Павловна. Но не стояха там дълго, четири минути, не повече.
Мъча се сега да си спомня всеки щрих на тия последни минути на тази паметна сутрин. Помня, че когато останахме сами, без дамите (с изключение на Даря Павловна, която не бе помръднала от мястото си), Николай Всеволодович обиколи всички ни и се здрависа с всички освен с Шатов, който продължаваше да седи в ъгъла, приведен надолу още повече отпреди. Степан Трофимович уж понечи да подхване с Николай Всеволодович някаква извънредно остроумна тема, но онзи побърза да тръгне към Даря Павловна. Но по пътя почти насила го спря Пьотър Степанович, отмъкна го към прозореца и бързо му зашепна нещо, изглежда, твърде важно, съдейки по израза на лицето му и по жестовете, съпровождащи шепота му. Самият Николай Всеволодович слушаше твърде лениво и разсеяно, с официалната си усмивка, а накрая дори нетърпеливо, и все като да искаше да се отдалечи. Оттегли се от прозореца тъкмо когато се върнаха и нашите дами; Варвара Петровна сложи Лиза да седне, дето си седеше, уверявайки, че трябва да почакат и да починат поне десетина минути и че сега чистият въздух едва ли ще се отрази добре на разстроените й нерви. Много, много се беше загрижила за Лиза и дори седна до нея. Освободилият се Пьотър Степанович моментално се намери до тях и поде жив и весел разговор. И ето че тъкмо в тоя момент Николай Всеволодович най-сетне стигна с бавната си походка при Даря Павловна; Даша просто цялата се разтрепера при приближаването му, бързо скочи от мястото си, смути се и цялото й лице пламна.
— Вие май приемате вече поздравления… или още не? — каза той с някакъв особен израз на лицето.
Даша му отговори нещо, но беше трудно да се чуе.
— Прощавайте за нескромността — повиши глас той, — но сигурно знаете, че бях специално известен. Знаехте ли за това?
— Да, знам, че сте били специално известен.
— Надявам се обаче, че не съм объркал нищо с моите поздравления — засмя се той — и ако Степан Трофимович…
— Какво, какви поздравления? — скочи изведнъж Пьотър Степанович, — с какво да ви поздравим, Даря Павловна? Ами мигар с онова, а? Цветът на лицето ви показва, че съм познал. Тъй де, с какво друго да поздравяваме нашите прекрасни и благородни госпожици и от кои поздравления те най-много се червят? Е, хайде, ако съм познал, приемете и моите и плащайте баса: помните ли, че в Швейцария се хванахте с мен на бас, че никога няма да се омъжите… Ах, да, по повод Швейцария — гледай какъв съм! Ами че аз, представете си, кажи-речи, затова съм дошъл, а насмалко да забравя; кажи ми ти на мене — бързо се обърна той към Степан Трофимович, — кога тръгваш за Швейцария?