— Аз… в Швейцария? — учуди се и се смути Степан Трофимович.
— Как? Мигар не заминаваш? Че нали и ти ще се жениш… ти ми писа?
— Pierre! — възкликна Степан Трофимович.
— Какво Pierre… Ако това ти харесва, аз долетях да ти заявя, че нямам нищо против, тъй като ти непременно искаше мнението ми колкото се можело по-скоро; ако ли пък (нижеше той) трябва да те „спасявам“, както пишеш и умоляваш в същото това писмо, аз пак съм на твоите услуги. Вярно ли, че се жени, Варвара Петровна? — обърна се бързо той към нея. — Надявам се, че не проявявам нескромност; самият той пише, че целият град го знаел, всички го поздравявали, тъй че за да го избегнел, излизал само нощем. Писмото е в джоба ми. Но вярвайте ми, Варвара Петровна, нищичко не разбирам от него. Едно ми кажи ти на мене, Степан Трофимович, да те поздравяваме или да те „спасяваме“? То не е за вярване, но у него след най-щастливите редове иде просто върхът на отчаянието. Първо, прошка ми иска; хайде, да приемем, че това си му е в нрава… А впрочем как да мълча: представете си само, човекът ме е виждал всичко два пъти в живота си, че и то случайно, и сега, встъпвайки в трети брак, изведнъж си въобразява, че по тоя начин нарушавал някакви родителски задължения, от хиляда версти ме моли да не му съм се сърдел и да съм му разрешал! Моля те, не се обиждай, Степан Трофимович, черта на времето, аз имам широки възгледи и не те осъждам, и да кажем, че това ти прави чест и т.н., и т.н., но все пак главното е, че не го разбирам главното. Нещо за някакви си „грехове в Швейцария“. Женя се, значи, заради грехове или заради чужди грехове, или как го беше казал там — с една дума — „грехове“. „Момичето, казва, е перла и брилянт“, е и то се знае, „той е недостоен“ — в неговия си стил; но заради някакви си там грехове или обстоятелства „съм принуден да ида под венчило и да замина за Швейцария“ и поради това „зарязвай всичко и тичай да ме спасяваш“. Разбирате ли нещо от всичко това? А впрочем… впрочем по израза на лицата забелязвам (с писмото в ръка и с най-невинна усмивка той се въртеше и се вглеждаше в лицата), че както винаги, аз май съм сгафил нещо… поради глупавата си откровеност или припряност, както казва Николай Всеволодович. Аз щото мислех, че тук са все свои, тоест твои свои, Степан Трофимович, твои свои, аз всъщност съм чужд и виждам… виждам, че всички знаят нещо, и тъкмо аз съм тоя, дето не зная нищо.
Той все продължаваше да се оглежда.
— Точно тъй ли ви е писал Степан Трофимович, че се жени заради „чужди грехове, извършени в Швейцария“, и да тичате „да го спасявате“, със същите тия изрази? — приближи се внезапно Варвара Петровна, цялата прежълтяла, с разкривено лице, с треперещи устни.
— Тоест искам да кажа, че ако не съм разбрал нещо — уж че се изплаши и още повече се разбърза Пьотър Степанович, — вината е, разбира се, негова, защото така пише. Ето го писмото. Вижте какво, Варвара Петровна, това са едни безкрайни и непрестанни писма, а през последните два-три месеца просто писмо след писмо, и да си призная, накрая понякога взех да не ги дочитам. Прощавай за глупавото признание, Степан Трофимович, но и ти ще се съгласиш, че макар да си ги адресирал до мен, си ги писал повечето за потомството, тъй че на тебе ти е все едно… Хайде, хайде, не се цупи; ние с теб сме си поне свои! Но това писмо, Варвара Петровна, това писмо го изчетох. Тия „грехове“ де — тия „чужди грехове“ — са навярно някакви наши си собствени грехове и бас държа, че са от най-невинните, но внезапно ни хрумва да направим от тях ужасна история с благороден оттенък — именно заради благородния оттенък я правим. На нас, видите ли, нещо сметките ни куцат — трябва най-сетне да се признае. Ние, видите ли, по картите си падаме… а впрочем това е вече излишно, виноват, аз много се раздрънках, но, бога ми, ви казвам, Варвара Петровна, уплаши ме този човек и аз действително се приготвих отчасти „да го спасявам“. В края на краищата и на самия мен ми е съвестно. Ами тъй де, да не би пък да съм му опрял ножа в гърлото, я! Да не би да съм някой неумолим кредитор? Пише ми тук за някаква зестра… Впрочем, жениш ли се ти най-сетне, Степан Трофимович? Нали си го имаме тоя обичай, говорим, а повечето за единия стил… Ах, Варвара Петровна, сигурен съм, на, че сега ме осъждате, и то именно заради тоя ми стил…
— Напротив, напротив, виждам, че и на вас търпението ви се е изчерпало и, разбира се, сте си имали причините за това — злобно поде Варвара Петровна.