Тя със злобна наслада бе изслушала всички „правдиви“ словоизлияния на Пьотър Степанович, който очевидно играеше роля (тогава още не знаех каква, но ролята бе очевидна и дори твърде нескопосано изиграна).
— Напротив — продължаваше тя, — аз съм ви твърде благодарна, че заговорихте; без вас тъй и нямаше да науча. За първи път от двайсет години ми се отварят очите. Николай Всеволодович, вие току-що казахте, че сте били специално известен: да не би Степан Трофимович и на вас да е писал нещо от тоя род?
— Аз получих от него едно най-невинно и… и… крайно благородно писмо…
— Вие се затруднявате, търсите думите — достатъчно! Степан Трофимович, аз очаквам от вас една изключителна услуга — обърна се тя изведнъж към него с припламващ поглед, — бъдете тъй любезен още сега да ни напуснете, а занапред не прекрачвайте прага на моя дом.
Моля да си спомните за одевешната „екзалтация“, която още не бе преминала. Вярно, виновен си беше Степан Трофимович! Но кое ме смая най-много тогава: това, че той с удивително достойнство понесе и „изобличенията“ на Петруша, когото дори не се опита да прекъсне, и „проклятието“ на Варвара Петровна. Отде се взе у него толкова кураж? Разбрах само едно, че бе безспорно и дълбоко обиден от одевешната първа среща с Петруша, именно от одевешната прегръдка. Това бе дълбоко и вече истинско страдание поне в неговите очи, за неговото сърце. В момента го измъчваше и друго, а именно собственото му убийствено съзнание, че е изподлярствал; впоследствие самият той ми го беше признал с цялата си откровеност. А истинското, безспорното страдание е способно понякога да направи солиден и устойчив дори един феноменално лекомислен човек, та макар и за известно време; нещо повече, истинското, същинското страдание кара понякога дори глупака да поумнее, също тъй, разбира се, временно; такова си му е свойството на страданието. А щом е тъй, какво можеше да стане с човек като Степан Трофимович? Цял поврат — разбира се, също само за известно време.
Той с достойнство се поклони на Варвара Петровна и не промълви нито дума (вярно, че друго и не му оставаше). И вече съвсем тръгна да си върви, но не се сдържа и отиде при Даря Павловна. Тя, види се, го е предчувствала, защото тутакси изплашено заговори, сякаш бързайки да го изпревари.
— Моля ви, Степан Трофимович, не казвайте нищо, за бога — почна тя развълнувано, припряно и с мъчителна гримаса на лицето, протягайки му бързо ръка, — бъдете сигурен, че аз все тъй ви уважавам… и все тъй ви ценя, и… вие също не мислете лошо за мен, Степан Трофимович, и аз много, много ще ценя това…
Степан Трофимович дълбоко, дълбоко се поклони.
— Твоя воля, Даря Павловна, ти знаеш, че в цялата тази работа имаш пълна свобода! Имала си и я имаш и сега, и занапред — тежко заключи Варвара Петровна.
— Ха, чак сега всичко разбирам! — удари се по челото Пьотър Степанович. — Но… но в какво положение изпадам сега аз, а? Даря Павловна, моля за извинение!… Как ме нареди ти мене с всичко това, а? — обърна се той към баща си.
— Pierre, ти би могъл да потърсиш и по-други изрази към мен, не е ли тъй, друже мой? — съвсем тихо промълви Степан Трофимович.
— Не викай, моля те — замаха Pierre с ръце, — повярвай ми, че всичко това са стари, болни нерви и викането нищо няма да помогне. Ти по-добре ми кажи друго, нима не можеше да предположиш, че аз още с идването си ще заговоря; как тъй не ме предупреди?
Степан Трофимович внимателно го изгледа:
— Pierre, ти, който толкова много знаеш за това, което става тук, мигар наистина нищичко не си знаел, не си чувал за тази работа?
— Какво-о-о? Ама че хора, а! Значи, не стига, че сме стари деца, ами на туй отгоре сме и лоши деца? Варвара Петровна, чухте ли го какво каза?
Вдигна се шум; но тук изведнъж стана такова едно нещо, което пък никой не можеше да очаква.
VIII
Преди всичко ще спомена, че през последните две-три минути Лизавета Николаевна бе обзета от нещо ново; тя бързо си шушукаше нещо с маман и с Маврикий Николаевич. Лицето й бе тревожно, но същевременно изразяваше решителност. Най-сетне тя стана от мястото си, явно бързайки да си отиде, подканяйки да побърза и маман, която Маврикий Николаевич вече вдигаше от креслото. Но, види се, не им бе съдено да си отидат, без да изгледат всичко до края.
Шатов, напълно забравен от всички в своето кьоше (недалеч от Лизавета Николаевна) и, изглежда, без и той да знае защо седи и не си отива, внезапно стана от стола и през цялата стая с бавна, но твърда крачка се запъти към Николай Всеволодович, гледайки го право в очите. Онзи още отдалеч забеляза приближаването му и се поусмихна; но когато Шатов съвсем го доближи и спря пред него, престана да се усмихва.