В петък сутринта Пьотър Степанович замина нанякъде в уезда и отсъства до понеделника. За заминаването му научих от Липутин и пак от него — дойде някак на дума — узнах, че Лебядкини, братчето и сестричето, и двамцата били нейде отвъд реката, в Горошечное. „Нали аз ги прекарах през реката“ — прибави Липутин и оставяйки Лебядкини, внезапно съобщи, че Лизавета Николаевна се омъжвала за Маврикий Николаевич и че макар да не било обявено, но годежът станал и работата е свършена. На другия ден аз срещнах Лизавета Николаевна да язди, придружена от Маврикий Николаевич, излязла беше за първи път след боледуването. Стрелна ме отдалеч с поглед, засмя се и много приятелски ми кимна. Всичко това го съобщих на Степан Трофимович; той обърна известно внимание само на вестта за Лебядкини.
А сега, след като описах нашето загадъчно положение в продължение на тези осем дни, когато още нищо не знаехме, пристъпвам към следващите събития от моята хроника и вече, тъй да се каже, с познаване на въпроса, в оня вид, както всичко се разкри и обясни сега. Започвам именно от осмия ден след онази неделя, тоест от понеделник вечер, защото всъщност тъкмо от тази вечер и започна „новата история“.
III
Беше седем часът вечерта, Николай Всеволодович седеше самичък в кабинета си — стаята, която той открай време обичаше, висока, постлана с килими, подредена с малко тежки, по едновремешния фасон мебели. Седеше на дивана в ъгъла, облечен беше като за излизане, но, изглежда, не се канеше да излиза. На масата пред него имаше лампа с абажур. Краищата и ъглите на голямата стая оставаха в сянка. Погледът му бе замислен и съсредоточен, не съвсем спокоен; лицето уморено и малко отслабнало. Страната му наистина бе отекла, но слуховете за избития зъб бяха преувеличени. Само се беше разклатил, но сега вече пак заякна, и горната му устна беше разсечена отвътре, но и това заздравя. А отокът не спадаше вече цяла седмица само защото болният не беше дал да се викне докторът и своевременно да се разреже гнойникът, а чакаше гнойта сама да пробие. Той не само доктора, но и майка си едва пускаше да го види, и то само за минутка, веднъж дневно, и то само привечер, като се стъмваше, а лампите още не бяха запалени. Не приемаше също така и Пьотър Степанович, който, докато беше в града, по два-три пъти на ден се отбиваше у Варвара Петровна. И ето че в понеделник привечер завърналият се още сутринта след тридневно отсъствие Пьотър Степанович, след като обиколи целия град и обядва у Юлия Михайловна, най-сетне се яви при очакващата го с нетърпение Варвара Петровна. Забраната бе вдигната. Николай Всеволодович приемаше. Варвара Петровна лично отведе госта до вратата на кабинета; тя отдавна искаше те да се срещнат, а Пьотър Степанович й даде дума, като свършат с Nicolas, да се отбие при нея и да й разкаже. Тя плахо почука на вратата на Николай Всеволодович и не получавайки отговор, се осмели да я открехне на една педя.
— Nicolas, може ли да поканя при теб Пьотър Степанович? — тихо и сдържано попита тя, мъчейки се да разгледа Николай Всеволодович зад лампата.
— Може, може, разбира се, че може! — високо и весело викна самият Пьотър Степанович, собственоръчно отвори вратата и влезе.
Николай Всеволодович не бе чул почукването на вратата, а само плахия въпрос на майка си, но не успя да му отговори. В момента той дълбоко се беше замислил над писмото, което току-що бе прочел. Чувайки гласа на Пьотър Степанович, той трепна и бързо прикри писмото с попивателницата, която му беше подръка, но това не му се удаде напълно; крайчецът на писмото и почти целият плик стърчаха навън.
— Нарочно извиках с всички сили, за да успеете да се приготвите — припряно и с една учудваща наивност прошепна Пьотър Степанович, подтичвайки почти към масата и моментално се вторачи в попивателницата и крайчеца на писмото.
— И, разбира се, успяхте да съзрете, че крия от вас под попивателницата току-що полученото писмо — спокойно каза Николай Всеволодович, без да помръдне от мястото си.
— Писмо ли? Притрябвало ми е вашето писмо — възкликна гостът, — но… главното — отново зашепна той, обръщайки се към вече затворената врата и кимайки нататък.
— Тя никога не подслушва — хладно забеляза Николай Всеволодович.
— Дори и да подслушваше! — моментално поде Пьотър Степанович, весело повишавайки глас и сядайки на креслото. — Аз нямам нищо против, само че сега дотърчах да си поговорим насаме… Е, най-после да се добера до вас! Как сте със здравето преди всичко? Виждам, че прекрасно, утре може би ще дойдете, а?
— Може би.
— Облекчете ги най-после, облекчете и мен! — буйно размаха той ръце с шеговит и приятен израз. — Да знаехте само какво трябваше да им издрънкам, принуден бях. Ама вие впрочем знаете — той се засмя.