Николай Всеволодович впрочем ни най-малко не се усмихваше, а наопаки, слушаше намръщено и малко нетърпеливо.
— А? Какво? Май казахте „все едно“? — зацвърча Пьотър Степанович (Николай Всеволодович нищо не беше казал). — Разбира се, разбира се; уверявам ви, че съвсем не е, за да ви компрометирам с приятелството си. Ама знаете ли, че днес сте ужасно наострен; говоря ви от душа и сърце и вие за всяка думица ми връзвате кусур; уверявам ви, че днес няма да повдигам щекотливи въпроси, честна дума, и предварително съм съгласен с всичките ви условия.
Николай Всеволодович упорито мълчеше.
— А? Какво? Казахте ли нещо? Виждам, виждам, че май пак изтърсих глупост; не сте ми предлагали условия и няма да предложите, вярвам, вярвам, хайде, успокойте се; знам си го, кой съм аз, че да ми предлагате, тъй ли е? Недейте, аз сам ще си отговоря — и то се знае, поради моята посредственост; посредственост и това си е… Смешно ли ви е? А? Какво?
— Нищо — засмя се най-сетне Николай Всеволодович, — дойде ми наум, че веднъж действително ви нарекох посредствен, но вас тогава ви нямаше, значи предали са ви го… Бих ви помолил по-бързо да пристъпите към въпроса.
— Че аз тъкмо на въпроса, аз именно по повод на неделята! — разцвърча се Пьотър Степанович. — Кой, кой бях аз в неделя, какво ще кажете? Именно една прибързана, средна посредственост и по най-посредствен начин насила взех всичко в ръцете си. Но всички ми го простиха, защото съм сякаш паднал от небето, това, първо, и изглежда, всички вече са го решили; а, второ, защото разказах една малка историйка и измъкнах всички ви сухи от водата, тъй ли е, тъй ли е?
— Тоест разказахте я точно тъй, че да остане съмнение и да проличи, че сме се наговорили и всичко е скалъпено, докато всъщност не сме се наговаряли и аз абсолютно нищо не съм искал от вас.
— Именно, именно! — сякаш дори възторжено поде Пьотър Степанович. — Именно тъй го правех, че да забележите цялата тази пружина; че нали главно заради вас беше цялото ми това кълчене, защото исках да ви туря натясно и компрометирам. Главното, исках да разбера до каква степен ви е страх.
— Интересно, защо сте толкова откровен сега?
— Не се ядосвайте, не се ядосвайте, не святкайте с очи… Вие впрочем не святкате. Интересно ви е защо съм толкова откровен? Ами че именно защото сега всичко се промени, свърши, мина и замина. Аз внезапно промених намеренията си относно вас. Край на стария път, окончателно; сега вече никога няма да ви компрометирам по стария начин, сега по нов начин.
— Сменили сте тактиката?
— Тактика няма. Сега всичко зависи само от вас, сиреч ако искате, ще кажете да, ако искате — не. Това е новата ми тактика. А по нашето дело — зъб не обелвам, докато вие не наредите. Смешно ли ви е? Карайте. И на мен ми е смешно. Но аз — сериозно, сериозно, сериозно, макар тоя, дето толкова бърза, разбира се, е посредственост, нали тъй? Все едно, нека да съм посредственост, ама аз — сериозно, сериозно.
Той действително изрече това „сериозно“ със съвсем друг тон и с някакво особено вълнение, тъй че Николай Всеволодович го погледна с интерес.
— Казвате, че сте променили намеренията си относно мен? — попита той.
— Промених намеренията си относно вас в момента, когато след случая с Шатов прибрахте ръцете си отзад, и стига, стига вече, моля ви, без въпроси, нищо повече няма да ви кажа сега.
Той уж скочи, размахвайки ръце, сякаш отпъждаше въпросите; но тъй като въпроси нямаше, а нямаше защо и да си върви, отново се тръшна в креслото, донейде успокоен.
— Между впрочем, в скоби казано — зацърцори той тутакси, — тук някои дрънкат, че сте щели да го убивате, и на бас се хващат, тъй че Лембке мислеше дори да вдигне полицията, но Юлия Михайловна забрани… но стига, стига за това, аз просто тъй, да го знаете. Впрочем и друго: още същия ден преместих Лебядкини, вие знаете; получихте ли бележката ми с адреса им?
— Получих я още тогава.
— Това вече не поради „посредственост“, това е искрено, от готовност. Може и да излиза посредствено, но затова пък е искрено.
— Да, добре, може би тъй и трябваше… — замислено промълви Николай Всеволодович. — Но повече никакви бележки, не ми ги пращайте, моля ви.
— Невъзможно беше, само този път.
— Значи Липутин знае?
— Невъзможно беше; но нали знаете, Липутин не смее да… Между впрочем би трябвало да отидем при нашите, тоест не при нашите, а при тях, защото пак ще се хванете за думата. Ама не се притеснявайте, не сега, някой друг път. Сега вали. Ще ги предупредя да се съберат някоя вечер. Умират от нетърпение, като гарджета са зинали — какъв ли подарък им носим? Запален народ. Наизвадили са разни книжлета, готвят се да спорят. Виргински е общочовек, Липутин — фуриерист с голяма склонност към полицейщина; той е човек, да ви кажа ли, ценен в едно отношение, но във всички останали трябва да се държи изкъсо; и накрая онзи дългоухият, той ще прочете собствената си система. И знаете ли, докачени са от пренебрежението ми и задето ги поливам със студена вода, ха-ха! А непременно трябва да се иде.