— Ами дупката?
— Дупки не се пробиват така, от само себе си.
— Земетресение!
— Не зная.
— Като не знаете, мълчете.
— Зная, че е наводнение, а това е вече нещо — наводнение, което идва отгоре.
— Та това е ясно, това се вижда. Водата идеше след нас.
И понеже откакто се намирахме на сухо и водата беше спряла да се изкачва, изпитвахме известно чувство на безопасност, никой не искаше да слуша учителя.
— Не се прави на учен, като не знаеш повече от нас.
Авторитетът, който си беше спечелил с твърдото си държане пред опасността, беше вече изгубен. Той млъкна примирен.
За да надделеем шума, говорехме викайки и все пак гласовете ни звучаха глухо.
— Кажи нещо — каза ми учителят.
— Какво да ви кажа?
— Каквото искаш, само говори. Кажи, каквото ти дойде наум.
Казах няколко думи.
— Добре, сега по-тихо. Така, добре.
— Хей, учителю! Да не си си загубил ума? — обади се Пажес.
— Да не си полудял от страх?
— Или мислиш, че си умрял?
— Мисля, че водата няма да стигне дотук и ако умрем, поне няма да сме се удавили.
— Какво искаш да кажеш, учителю?
— Погледни лампата си.
— Какво? Гори.
— Както обикновено ли?
— Не. Пламъкът й е по-светъл, но къс.
— Да няма гризу?
— Не — каза учителят, — няма защо да се боим и от него. Няма вече опасност от гризу, нито от водата, която няма да се покачи вече нито със стъпка.
— Не се прави на вълшебник.
— Не се правя на вълшебник. Намираме се във въздушен звънец и сгъстеният въздух не позволява на водата да се изкачва. Затвореният в горния си край забой е за нас онова, което е звънецът за водолаза. Въздухът, изтласкан от водите, се е събрал в тая галерия и сега оказва съпротивление на водата и я изблъсква.
Като чуха учителят да обяснява, че се намираме в нещо като водолазен звънец, в който водата не може да се изкачи до нас, защото въздухът я спира, някои зашушукаха недоверчиво:
— Ама че глупост! Та нима водата не е по-силна от всичко.
— Да, навън, когато е свободна. Но като потопиш чаша с устието надолу в пълна кофа, водата стига ли до дъното на чашата? Не, нали? Остава празно пространство. Е, добре, това празно пространство се дължи на въздушното налягане. Тук имаме същото нещо. Ние сме в дъното на чашата и водата няма да стигне до нас.
— Да, разбирам — обади се чичо Гаспар — и сега си мисля, че грешите, като се подигравате толкова често с учителя. Той знае неща, които ние не знаем.
— Значи сме спасени! — извика Карори.
— Спасени ли? Не съм казал такова нещо. Но няма да се удавим, това ви обещавам. Спасява ни положението, че забоят е затворен. Но ние също сме затворени и не можем да излезем.
— Когато водата спадне…
— Ще спадне ли, не зная. Да си отговорим на тоя въпрос, трябва да знаем откъде е дошла, а кой може да каже това?
— Нали сам казваш, че има наводнение.
— Е, та? Че има наводнение, това е сигурно. Но откъде иде то? Дивон ли е излязла от коритото си и е заляла шахтите? Буря ли е? Извор ли е пробил? Земетресение ли е имало? Трябва да си горе, за да можеш да кажеш това, а за нещастие ние сме долу.
— Може и градът да е отнесен?
— Може…
Настъпи мълчание, изпълнено с ужас.
Водата бе престанала да бучи. Само от време на време през почвата се чуваха глухи тътнежи и се чувствуваха някакви трусове.
— Рудникът трябва да е пълен — каза учителят. — Водата не нахлува вече.
— Ами Пиер? — извика отчаян Пажес.
Пиер беше негов син, въглекопач като него, който работеше в рудника, на третия хоризонт. До този миг чувството за самосъхранение, което е винаги така деспотично, не му позволяваше да мисли за сина си. Но думите на учителя „рудникът е пълен“ го изтръгнаха от грижата за себе си. „Пиер! Пиер!“ — викаше той сърцераздирателно. „Пиер!“ Всичко мълчеше — дори и ехото. Заглъхналият глас не излизаше от нашия звънец.
— Навярно се е скрил в някой забой — каза учителят. — Сто и петдесет души удавени ще бъде страшно нещо. Бог няма да позволи това.
Стори ми се, че не вярваше много на думите си. Най-малко сто и петдесет мъже бяха слезли сутринта в рудника. Колко от тях са успели да се изкачат през шахтите или са намерили убежище като нас? Всичките ни другари загинали, издавени, мъртви! Никой не посмя вече да промълви нито дума.
Но при положение като нашето не съчувствието или милосърдието овладяват сърцата или ръководят ума.
— А ние? — попита Бергуну след кратко мълчание. — Какво ще правим ние?