— Какво искате да правим?
— Само ще чакаме — каза учителят.
— Какво ще чакаме?
— Ще чакаме. Да не искаш да пробиеш четиридесетте или петдесетте метра, които ни делят от белия свят, с куката на твоята лампа?
— Но ще измрем от глад!
— Това не е най-голямата опасност.
— Слушай, учителю, говори, не ни плаши. Къде е опасността, най-голямата опасност?
— Гладът не е страшен. Чел съм, че работници, изненадани като нас от вода в някакъв рудник, издържали двадесет и четири дни, без да ядат. Това било много отдавна, по време на религиозните войни, но и вчера да е било, все едно. Не, гладът не ме плаши.
— Какво те безпокои, щом казваш, че водата не може да се изкачи?
— Не чувствувате ли тежест в главата и някакво бръмчене? Дишате ли леко? Аз — не.
— Мене ме боли главата.
— На мене ми се вие свят.
— Слепите ми очи бият.
— Аз съм съвсем замаян.
— Ето там е засега опасността! Колко време можем да издържим в тоя въздух? Не зная. Ако бях учен, а не невежа, бих ви казал, но не зная. Намираме се на около четиридесет метра под земята и навярно под нас има тридесет и пет или четиридесет метра вода, което ще рече, че въздухът е под налягане четири или пет атмосфери. Как се живее в толкова сгъстен въздух? Ето кое трябва да знаем и ще го узнаем на собствения си гръб, може би.
Нямах никаква представа какво е това сгъстен въздух и тъкмо затова може би се уплаших много от думите на учителя. Другарите ми се сториха също много развълнувани от тия думи. И те не знаеха повече от мене, и тях като мене ги разтревожи неизвестността.
Учителят съзнаваше напълно нашето отчаяно положение и въпреки че го виждаше ясно, в целия му ужас, мислеше само какви мерки да се вземат, за да издържим.
— Сега — каза той — трябва да се нагласим така, че да останем тук, без да има опасност да се търкулнем във водата.
— Нали издълбахме дупки.
— Мислите ли, че няма да се уморите, като стоите в едно и също положение?
— Значи мислиш, че ще останем дълго време тук?
— Знам ли аз!
— Ще ни дойдат на помощ.
— Разбира се, но за да ни дойдат на помощ, трябва да имат тази възможност. Колко време ще мине, докато се заемат с нашето спасяване? Само онези, които са на земята, могат да кажат това. Ние, които сме долу, трябва да се нагласим така, че да ни бъде колкото се може по-удобно, защото ако някой от нас се подхлъзне, е загубен.
— Да се вържем всички заедно.
— Ами въжета?
— Да се държим за ръце.
— Мисля, че най-добре ще бъде да си изкопаем площадки като на стълба. Ние сме седем души, ще се съберем всички на две площадки. Четирима ще седнат на първата, трима на втората.
— С какво ще копаем?
— Нямаме кирки.
— С куките на лампите в праха, с ножовете в твърдата почва.
— Няма да можем.
— Не говори така, Пажес. В нашето положение човек трябва да може всичко, за да спаси живота си. Ако някой от нас заспи, както сме застанали сега, ще бъде загубен.
Със своето хладнокръвие и със своята решителност учителят си беше извоювал сред нас авторитет, който растеше всеки миг. В това се крие величието и красотата на смелостта — тя се налага. Инстинктивно чувствувахме, че неговата нравствена сила се бореше срещу бедствието, което беше унищожило нашата, и очаквахме спасение от тая сила. Заловихме се за работа, защото беше явно, че изкопаването на тия две площадки беше първото нещо, което трябваше да направим. Трябваше да се настаним ако не удобно, то поне така, че да не се търкулнем в бездната, която зееше в краката ни. Запалихме четири лампи — те даваха достатъчно светлина, за да можем да работим.
— Да изберем места, където копането няма да бъде много мъчно — продължи учителят.
— Слушайте — обади се чичо Гаспар, — имам да ви направя едно предложение: ако някой е с ума си, това е само учителят. Когато ние загубихме самообладание, той запази своето, той е мъж и е смел. И той е бил въглекопач като нас и много работи знае повече от нас. Предлагам той да бъде началник и да ръководи работата.
— Учителят ли? — прекъсна го Карори, който беше същинско животно, впрегатно говедо, и имаше само толкова ум, колкото му беше необходим, за да бута вагонетката. — Защо не аз? Щом избирате возач, и аз съм возач като него.
— Не избираме возач, говедо, а човек, а той е най-много човек от всички нас.
— Вчера не говорехте така.
— Вчера и аз бях глупав като тебе и се подигравах на учителя заедно с другите, за да не призная, че знае повече от нас. Днес го моля да ни стане началник. Кажи, учителю, какво искаш да направя? Ръцете ми са здрави, знаеш добре. А вие, останалите, какво ще кажете?
— Хайде, учителю, слушаме те.