Работата развлича и разсейва. Почивката ни накара да почувствуваме тежкото си положение и всички, дори и учителят, за миг паднахме духом.
Изведнъж усетих, че на ръката ми падат топли капки. Карори плачеше мълчаливо.
В същия миг на горната площадка се разнесоха въздишки и един глас прошепна няколко пъти:
— Пиер, Пиер!
Пажес мислеше за сина си…
Въздухът беше тежък и едва дишахме. Задушавах се и ушите ми бучеха.
Дали учителят чувствуваше по-леко от нас тая потиснатост, или пък искаше да й се противопостави и да ни отвлече от нея, но той наруши мълчанието.
— Сега — каза той — трябва да видим каква храна имаме.
— Значи смяташ, че ще останем дълго време затворени тук? — прекъсна го чичо Гаспар.
— Не, но трябва да се вземат мерки. Кой има хляб?
Никой не отговори.
— Аз имам една коричка в джоба си — обадих се аз.
— В кой джоб?
— В джоба на панталоните.
— Тогава коричката ти е станала на каша. Я да видим.
Бръкнах в джоба си, където сутринта бях сложил хубава, препечена, хрускава коричка. Извадих някаква попара, която щях да захвърля разочарован, но учителят ми хвана ръката.
— Запази попарата си — каза ми той. — Колкото и лоша да е, скоро ще ти хареса.
Това предсказание не беше много утешително, но не му обърнахме внимание. По-късно си спомних тия думи и те ми доказаха, че още тогава учителят е имал ясна представа за нашето положение и ако не е предвиждал с подробности ужасните мъки, които трябваше да понесем, поне не си е въобразявал, че лесно ще ни спасят.
— Никой друг ли няма хляб? — попита той.
Всички мълчаха.
— Това е неприятно — продължи той.
— Да не си гладен? — обади се Компейру.
— Не питам за себе си, а за Реми и Карори. Хлябът ще бъде за тях.
— А защо да не го разделим помежду си? — попита Бергуну. — Не е справедливо. Всички сме равни пред глада.
— Значи, ако имаше хляб, щяхме да се скараме. А обещахте, че ще ми се подчинявате. Виждам, че ще ми се подчинявате само след като поспорим, и то ако решите, че имам право.
— Той щеше да се подчини.
— Искате да кажете, че може би щяхме да се бием. Е, добре, не бива да се бием и затова ще ви обясня защо хлябът е нужен за Реми и за Карори. Не аз съм създал това правило, а законът, който казва, че няколко души умират от глад при някаква злополука, предполага се, че най-възрастният, който не надминава шестдесет години, ще остане жив, от което следва, че Реми и Карори поради своята младост ще окажат по-малка съпротива на смъртта от Пажес и Компейру.
— Ти, учителю, си над шестдесет години.
— О, аз не влизам в сметката. Освен това не съм свикнал да се тъпча.
— И така — каза Карори, след като поразмисли, — ако имах хляб, той щеше да бъде за мене, така ли?
— За тебе и за Реми.
— Ами ако не исках да го дам?
— Щяхме да ти го вземем. Нали се закле, че ще се подчиняваш?
Той мълча доста време, после изведнъж измъкна от калпака си комат хляб.
— На, ето ви едно парче.
— Та тоя калпак на Карори да не е неизчерпаем?
— Дай си калпака — каза учителят.
Карори не искаше да си даде калпака. Взеха му го насила и го подадоха на учителя. Той поиска лампата и погледна какво има в подплатата на калпака. Тогава, макар че положението ни не беше никак весело, се поотпуснахме малко.
В калпака имаше лула, тютюн, един ключ, парче наденица, свирка от костилка на праскова, ашици, три пресни ореха и глава лук, с други думи — беше едновременно бюфет и склад.
— Хляба и наденицата ще си разделите тая вечер с Реми.
— Но аз съм гладен — възрази жално Карори. — Сега съм гладен.
— Довечера ще бъдеш още по-гладен.
— Какво нещастие, че това момче няма часовник в склада си. Щяхме да знаем колко е часът. Моят е спрял.
Моят също беше спрял от водата.
Мисълта за часовник ни възвърна към действителността. Колко ли беше часът? От колко време бяхме в забоя? Поспорихме, но не стигнахме до съгласие. Според едни часът беше дванадесет, според други — шест часът вечерта, с други думи, според първите бяхме затворени преди по-малко от пет часа, а според последните преди повече от десет. Оттук започнаха нашите разногласия в преценките, разногласия, които често се повтаряха и ни довеждаха до значителни заблуждения.
Не бяхме разположени да разговаряме на вятъра.
Щом спорът за времето се изчерпа, всички млъкнахме и сякаш потънахме в собствените си мисли.