Това ни обясни учителят, за да ни поободри.
— Ако бяхме толкова близко, колкото ти мислиш.
Щяхме да чуем гласовете им, а не ги чуваме, както и те не чуват нас самите.
— Може да са само на няколко метра и да не чуват гласовете ни. Това зависи от масива, който пробиват.
— Или от разстоянието.
Но водата продължаваше да спада и скоро имахме доказателство, че не достига вече свода на галериите. Чухме някакво драскане по шистите в забоя и водата плисна, сякаш бучки въглища бяха паднали в нея.
Запалихме лампата и видяхме плъхове, които тичаха по пода на забоя. И те като нас бяха намерили убежище в някой въздушен звънец и когато водите спаднали, бяха напуснали своето скривалище, за да търсят храна. Щом са могли да дойдат при нас, водата не изпълваше вече галериите догоре.
Тия плъхове бяха за нас това, което гълъбът е бил за Ноевия ковчег — край на потопа.
— Бергуну — каза учителят, като се издигна чак до горната площадка, — бъди твърд.
И му обясни, че плъховете бяха предвестници на близкото ни избавление.
Но Бергуну не се въодушеви.
— Ако трябва да премина пак от надежда към отчаяние, предпочитам да не се надявам. Очаквам смъртта. Ако се спасим, хвала на господа.
Исках да се спусна в подножието на нашия забой, за да видя добре колко е спаднала водата. Спаднала беше значително и вече имаше голямо пространство между водата и свода на галерията.
— Хвани плъхове — извика Карори — да ги изядем!
Но за да се наловят плъхове, трябваше по-ловък човек от мене. Ала надеждата ме беше окрилила отново и празното пространство в галерията ми навяваше една мисъл, която ме глождеше. Качих се на нашата площадка.
— Учителю, хрумна ми една мисъл. Щом плъховете сноват из галерията, значи може да се мине. Ще изплувам до стълбичките. Ще имам възможност да викам, ще ме чуят и така ще помогна да ни спасят. Ще дойдат да ни търсят и ще се спасим по-скоро, отколкото през прохода.
— Не ти позволявам.
— Но, учителю, аз плувам така леко, както вие ходите, и се чувствувам във водата като змиорка.
— А разваленият въздух?
— Щом плъховете минават, въздухът няма да бъде по-развален за мене, отколкото за тях.
— Иди, Реми — викна Пажес, — ще ти дам часовника си!
— Какво ще кажете, Гаспар? — попита учителят.
— Нищо. Ако мисли, че може да стигне до стълбата, нека върви. Аз нямам право да го спирам.
— Ами ако се удави?
— Ами ако се спаси, вместо да умре в това време тука?
Учителят поразмисли, после ми хвана ръката:
— Ти си смел, момчето ми, постъпи, както искаш.
Мисля, че се опитваш да направиш невъзможното, но колко пъти невъзможното е сполучвало! Целуни ни.
Целунах го, целунах и чичо Гаспар, после се съблякох и се спуснах във водата.
— Викайте през цялото време! — поръчах аз, преди да заплувам. — Гласът ви ще ме води.
Какво беше празното пространство под свода на галерията? Достатъчно голямо ли беше, за да се движа свободно? Това беше главното. След няколко разтега видях, че мога да плувам спокойно, но бавно, за да не си ударя главата. Опитът, който правех, значи беше възможен. Какво ме очакваше накрая — избавление или смърт?
Обърнах се и видях светлината на лампата, която се отразяваше в черната вода. Тя ми беше фар.
— Добре ли плуваш? — викаше учителят.
— Да.
И напредвах внимателно.
Трудното беше да се следва посоката на нашия забой до стълбата, защото знаех, че на едно място, което не беше далеч, галериите се срещаха. Не биваше да се обърквам в мрака, за да не се загубя. Таванът и стените на галерията не бяха достатъчно указание, но долу имах по-положителен пътеводител — релсите. Като се водя по тях, бях уверен, че ще намеря стълбите.
От време на време спусках краката си и като напипвах железните релси, леко се издигах. Релсите бяха под краката ми, виковете на другарите — зад мене, нямаше да се загубя.
Гласовете ставаха по-тихи, шумът от кофите се усилваше, значи напредвах. Най-после щях да видя дневна светлина и щях да спася другарите си! Тия мисли ме крепяха.
Както плувах в средата на галерията, достатъчно беше да се отпусна, за да докосна релсите, но най-често ги напипвах само с крак. Веднъж се отпуснах, но не ги докоснах с крак, гмурнах се да ги напипам с ръце, но напразно. Преплувах нашир цялата галерия — не открих нищо. Бях се заблудил.
Спрях се, за да се опомня и да размисля. Гласовете на другарите ми достигнаха до мене само като слаб, едва доловим шепот.
Като си поотдъхнах и поех дълбоко въздух, отново се гмурнах, но не бях по-щастлив от първия път. Нямаше релси.
Навлязъл бях, без да забележа, в друга галерия и трябваше да се върна назад.