И без да ме пита повече, Матиа затръби тържествено.
При първите звуци кравата вдигна глава. После изведнъж, преди да успея да се хвърля на рогата й, за да отвия повода, тя препусна в галоп.
И ние веднага се понесохме подир нея, препускахме с всички сили и я викахме. Изкрещях на Капи да я спре, но той не умееше да върши всичко — кучето на някой говедар би се хвърлило върху муцуната на нашата крава, но Капи беше учено куче и се хвърли в краката й.
Разбира се, тя не се спря, а, напротив, започна да препуска още по-силно, а и ние продължихме да тичаме — тя напред, а ние след нея. Както тичах, виках на Матиа:
— Глупак!
А той ми крещеше запъхтян, без да се спира:
— Набий ме! Заслужавам!
Спрели бяхме да похапнем на около два километра пред някакво голямо село и сега кравата препускаше към това село. Тя влезе, разбира се, преди нас в селото и понеже пътят беше прав, успяхме да видим въпреки разстоянието, че й препречиха пътя и я хванаха. Тогава престанахме да тичаме толкова бързо. Кравата ни не беше загубена. Достатъчно беше да си я поискаме от добрите хорица, които я спряха, и те щяха да ни я дадат. Но колкото повече приближавахме, хората около нашата крава ставаха повече и когато стигнахме най-после при нея, бяха се събрали двадесетина мъже, жени и деца, които спореха нещо и гледаха към нас.
Представях си, че трябваше само да си поискам кравата. Но вместо да ми я дадат, те ни заобиколиха и ни отрупаха с въпроси. „Откъде идем и откъде имаме тая крава?“
Отговорите ни бяха и много прости, и много лесни. Но те не убедиха тия хора и два-три гласа се обадиха, че сме откраднали кравата, която беше избягала от нас, и трябвало да ни хвърлят в затвора, докато работата се изясни.
Ужасният страх, който ми вдъхваше думата затвор, ме смути и ни погуби — аз пребледнях, почнах да мънкам и понеже бях задъхан от тичането, не бях в състояние да се защищавам.
На това отгоре дойде полицай. Разказаха му с няколко думи случая и понеже работата не му се видя чиста, заяви, че ще закара кравата в капана, а нас ще ни затвори — после ще разследват случая.
Исках да възразя, Матиа поиска да се обади, но полицаят ни заповяда грубо да мълчим. Тогава си спомних случая с Виталис и полицая в Тулуза и казах на Матиа да мълчи и да върви след господин полицая.
Цялото село ни изпрати до общината, където се намираше затворът. Заобикаляха ни отвсякъде, бутаха ни, блъскаха ни, удряха ни, ругаеха ни и ако не беше полицаят, който ни пазеше, мисля, че щяха да ни пребият с камъни, сякаш бяхме големи престъпници, убийци или подпалвачи. А не бяхме извършили никакво престъпление. Но тълпите често постъпват така. Те се увличат по първите признаци и се нахвърлят върху нещастниците, без да знаят какво са направили, виновни ли са, или не.
Като стигнахме в затвора, у мене блесна мигновена надежда. Общинският пазач, който беше същевременно тъмничар и полски пъдар, в началото не искаше да ни приеме. Казах си, че е добър човек. Но полицаят настоя и тъмничарят отстъпи. Той мина пред нас и отвори вратата, която се затваряше отвън с голяма ключалка с две резета. Тогава видях защо в началото не искаше да ни приеме. Той беше проснал на пода на затвора да си суши лук за зимата. Претърсиха ни. Взеха ни парите, ножчетата, кибрита, а през това време тъмничарят струпа всичкия си лук в един кът. Тогава ни оставиха — вратата печално изскърца и се затвори зад нас.
Бяхме в затвора. За колко ли време?
Когато си задавах тоя въпрос, Матиа застана пред мене и сведе глава.
— Удряй — каза той, — удряй по главата. Колкото и силно да удряш, няма да е достатъчно за моята глупост.
— Ти извърши глупост, а аз не ти попречих — и аз постъпих също така глупаво като тебе.
— Предпочитам да ме удряш, няма да ми бъде толкова мъчно… Нашата бедна крава, кравата на кралския син!
И заплака. Тогава аз трябваше да го утешавам, като му обяснявах, че положението не ни е чак толкова тежко. Не бяхме направили нищо и нямаше да бъде трудно да докажем, че сме купили кравата. Добрият ветеринар от Юсел щеше да ни бъде свидетел.
— Ами ако ни обвинят, че сме откраднали парите, с които сме купили кравата, как ще докажем, че сме ги спечелили?
Матиа имаше право.
— И после — продължи Матиа, като продължаваше да плаче, — ако излезем от затвора и ни върнат кравата, сигурен ли си, че ще намерим мама Барберен?
— Защо да не я намерим?
— Откакто си я напуснал, тя може да е умряла.
Сърцето ми се сви при тая мисъл. Вярно, мама Барберен можеше да е умряла, защото, макар че не беше на възраст, в която лесно можеше да се мисли за смърт, аз знаех от опит, че можеш да загубиш тия, които обичаш. Не бях ли загубил Виталис? Как не ми беше минала още тая мисъл през ума?