— Сега — казах на Матиа — ще влезем вкъщи.
Ще седнем в къта, край огнището, та мама Барберен да ме свари там. Щом скръцне вратичката, когато тя я бутне, за да влезе, ти бързо ще се скриеш с Капи зад леглото и тя ще види само мене. Представи си как ще се изненада!
Така и стана. Влязохме вкъщи и седнах край огнището, на мястото, където бях прекарвал толкова зимни вечери. Не можех да отрежа дългите си коси, затова ги скрих под яката на палтото си и като се сгуших, станах съвсем малък, за да приличам колкото се може повече на Реми, на малкия Реми на мама Барберен. От мястото си виждах вратичката и нямаше опасност мама Барберен да се появи неочаквано зад гърба ни.
Като се настаних, имах възможност да се огледам наоколо. Стори ми се, че бях напуснал къщата едва снощи — нищо не се беше променило, всичко си стоеше на мястото, дори хартията, с която беше залепено едно стъкло, счупено от мене, не беше сменена, макар че беше страшно опушена и пожълтяла. Ако смеех да стана от мястото си, бих изпитал удоволствието да видя отблизо всеки предмет. Но мама Барберен можеше да се върне всеки миг и трябваше да бъда нащрек. Изведнъж зърнах бяла забрадка. В същото време вратичката изскърца.
— Скрий се бързо — казах на Матиа.
Сгуших се повече, за да стана още по-малък.
Вратата се отвори — мама Барберен ме зърна още от прага.
— Кой е? — попита тя.
Гледах я, без да отговоря, гледаше ме и тя. Изведнъж ръцете й затрепериха.
— Божичко! — промълви тя. — Божичко, възможно ли е, Реми?
Скочих, спуснах се към нея и я прегърнах.
— Мамо.
— Момчето ми! Това е момчето ми!
Мина доста време, докато се съвземем и изтрием сълзите си.
— Ако не си мислех постоянно за тебе — каза тя, — никога нямаше да те позная. Ти си се изменил, пораснал си, заякнал си.
Сподавено сумтене ми напомни, че Матиа е зад леглото. Повиках го. Той дойде.
— Това е Матиа, брат ми — казах аз.
— Ах, значи намери родителите си! — възкликна мама Барберен.
— Не, искам да кажа, че той ми е другар, приятел. А ето и Капи, също мой другар и приятел. Поздрави майката на господаря си, Капи!
Капи се изправи на задните си лапи, сложи едната си предна лапа на сърцето и се поклони така важно, че разсмя много мама Барберен и пресуши сълзите й.
Матиа, който нямаше като мене причини да се забравя, ми напомни със знак за изненадата.
— Хайде да поизлезем на двора — казах аз на мама Барберен. — Искам да видя кривата круша, за която често съм говорил на Матиа.
— Можем да отидем да видим и градинката ти, запазила съм я така, както я беше подредил, та да я свариш същата, когато се върнеш, защото винаги съм вярвала, че все някой ден ще се върнеш.
— А земните ябълки, които бях посадил, харесаха ли ти?
— Значи ти ми беше направил тая изненада? Така и предполагах. Ти винаги си обичал да правиш изненади.
Удобният момент беше дошъл.
— А оборът на кравата? — попитах аз. — Променил ли се е, откакто я няма клетата Червенушка, която също като мене не искаше да си отиде?
— Не, разбира се, там си слагам съчките.
Бяхме точно пред обора, мама Барберен бутна вратата и нашата крава, която беше гладна и навярно мислеше, че й носят храна, веднага замуча.
— Крава! Крава в обора! — извика мама Барберен.
Тогава, като не можехме вече да се сдържаме, аз и Матиа се разсмяхме. Мама Барберен ни погледна учудено. Но крава в обора беше толкова невероятно нещо, че въпреки смеха ни тя не разбра.
— Това е изненада — казах аз, — изненада, която ти правим, и е по-добра от изненадата със земните ябълки, нали?
— Изненада! — повтори тя. — Изненада!
— Не исках да се върна с празни ръце при мама Барберен, която беше толкова добра към своя малък Реми, към намереното дете. Тогава, като мислех какво ще ти бъде най-полезно, ми дойде наум за крава, която да замести Червенушка, и купихме на панаира в Юсел тая крава с парите, които спечелихме аз и Матиа.
— О, доброто дете! Милото момче! — възкликна мама Барберен и ме целуна.
После влязохме в обора, та мама Барберен да разгледа нашата крава, която беше вече нейна крава. При всяко ново качество, което откриваше, мама Барберен ахваше възхитена и доволна:
— Каква хубава крава!
Изведнъж се спря и ме погледна.
— А! Значи ти си забогатял?
— Да — обади се весело Матиа. — Имаме още петдесет и осем су.