— Той е малко по-млад от мене.
— Помислете си! Двама младежи на парижките улици! Може да се запознаете с лоши хора! Има хотели, където се навъртат всякакви. Не е тихо като тук. Но кварталът го налага.
Не бях напълно убеден, че кварталът допринасяше за тишината. Във всеки случай хотел „Кантал“ беше една от най-мръсните и най-жалките къщи, които могат да се видят, а през скитническия си живот, изпълнен с приключения, бях виждал много жалки къщи. Но предложението на старата жена трябваше да се обмисли. Впрочем не беше време да бъда придирчив — не бях намерил още семейството си, своето богато семейство, за да се настаня с него в някой от хубавите хотели на булеварда или в хубавата му къща, ако живееше в Париж. В хотел „Кантал“ разходите ни нямаше да бъдат големи, а сега трябваше да мислим за разходите. Ах, имаше право Матиа, като искаше да печелим пари през пътуването ни от Дрьози за Париж! Какво щяхме да правим, ако нямахме седемнадесет франка в джоба си?
— Колко ще ни струва една стая за мене и за приятеля ми? — попитах аз.
— Десет су на ден. Много ли е скъпо?
— Добре, ще се върна довечера с приятеля си.
— Приберете се рано, нощем в Париж е опасно.
Преди да се прибера в хотела, трябваше да намеря Матиа, а имаше още много време до срещата ни. Като не знаех какво да правя, отбих се тъжен в Ботаническата градина и седнах на една самотна пейка. Краката ми бяха като отсечени, а главата замаяна. Ударът беше така внезапен, така неочакван и тежък! Значи щях да изпитам едно след друго всички нещастия и всеки път, щом протегнех ръка, за да се закрепя здраво, клонът, който се надявах да уловя, се счупваше и аз падах — и все така! Не беше ли някаква зла съдба, че Барберен беше умрял точно когато имах нужда от него и че в стремежа си да спечели той беше скрил от всички името и адреса на лицето — на баща ми навярно, — което му беше възложило да ме търси и намери?
Като си мислех така, натъжен, с подути от плач очи, в своето самотно кътче под зелено дърво, което ме закриваше със сянката си, някакъв господин с една жена и с дете, което возеше след тях количка, седнаха на една пейка срещу мене. Тогава повикаха детето, което заряза количката си и се затича към тях с протегнати ръчички. Бащата го прегърна, целуна го по косичката със звучни целувки и го подаде на майката, която на свой ред го целуна няколко пъти на същото място и по същия начин, а детето се заливаше от смях и тупкаше страните на своите родители с пълничките си пухкави ръчички.
Тогава, като видях щастието на родителите и радостта на детето, сълзи бликнаха неволно от очите ми. Не бях целуван така. Сега можех ли да се надявам, че ще ме целуват някога? Хрумна ми една мисъл — взех арфата и тихичко засвирих валс за детето, което отмерваше с крачетата си такта. Господинът дойде при мене и ми подаде дребна сребърна монета, но аз учтиво му отказах.
— Не, господине, моля ви, позволете ми да се порадвам, че съм доставил удоволствие на вашето детенце, което е толкова хубаво.
Тогава той ме изгледа внимателно. Но в същия миг дойде пазач, който въпреки възмущението на господина ми заповяда строго да се махна веднага, ако не искам да бъда задържан, задето съм свирил в градината.
Метнах арфата на рамо и си тръгнах, като извръщах често глава, за да погледна господина и жената, които продължаваха да ме гледат умилени. Рано беше още за срещата ми с Матиа на „Архиерейския мост“ — тръгнах да се скитам по кейовете и гледах реката.
Мръкна. Запалиха фенерите със светилен газ. Тогава тръгнах към черквата „Света Богородица“ — двете й кули се открояваха черни на пурпурния залез. На гърба на черквата намерих пейка и седнах, което ми беше приятно, тъй като краката ми бяха отмалели, сякаш бях бъхтил много дълъг път, и потънах отново в тъжните си мисли. Никога не бях се чувствувал толкова потиснат и уморен. В мен и около мен всичко беше мрачно. В тоя грамаден Париж, пълен със светлина и оживление, се чувствувах по-самотен, отколкото сред полята и горите.
Хората, които минаваха край мене, се обръщаха понякога да ме изгледат, но какво ме засягаше тяхното любопитство или съчувствие? Не разчитах аз на внимание от страна на равнодушните.
Единственото ми развлечение беше да броя ударите на часовниците, които биеха наоколо. Пресмятах още колко време трябва да чакам Матиа, за да почерпя сили и смелост от неговото приятелство. Каква утеха беше за мене мисълта, че скоро ще видя неговите добри, толкова кротки и весели очи!