— Виждаш — рече той, — че този, когото наричаш свой баща, иска да му работят не само децата, но и кучетата. Това не ти ли отваря най-после очите? Утре ще пишеш на мама Барберен.
Но на следния ден трябваше да поучавам Капи. Прегърнах го и нежно, като го целувах често по коса, му обясних какво искам от него. Бедното куче, как ме гледаше, как ме слушаше! Когато подадох връвчицата му на Алеи, продължих да му обяснявам и то беше толкова умно, така послушно, че тръгна след двамата ми братя натъжено, но без да се противи.
А мене и Матиа баща ми поиска сам да ни заведе в един квартал, където имало изгледи да спечелим повече пари, и ние пресякохме целия Лондон, за да стигнем в една част на града, дето имаше само хубави къщи със сводове и колони на величествени улици, оградени с градини. По тия великолепни улици с широки тротоари не се срещаха вече бедни хорица, облечени в дрипи и с изпити лица, а само красиви госпожи с ярки дрехи, коли, които блестяха като огледала, прекрасни коне, карани от едри и дебели кочияши с напудрени коси. Прибрахме се късно в „Двора на червения лъв“, тъй като „Уест Енд“ е далеч от „Бетнал Грийн“, и е радост видях Капи, много кален, но в добро настроение.
Толкова бях доволен, като го видях, че след като го изтрих хубаво със суха слама, го увих в кожуха си и го сложих в моето легло. Кой беше по-щастлив — той или аз? Трудно можеше да се каже.
Така продължи няколко дена. Тръгвахме сутрин и се връщахме чак вечерта, след като изсвирвахме репертоара си ту в един, ту в друг квартал, докато Капи отиваше да дава представления под ръководството на Алън и Нед. Но една вечер баща ми каза, че на другия ден мога да взема Капи със себе си, тъй като Алън и Нед щели да останат вкъщи. Аз и Матиа бяхме много доволни и решихме да спечелим с Капи колкото е възможно повече пари, та занапред постоянно да ни го дават. Ставаше дума да си възвърнем Капи и двамата нямаше да пожалим сили за това.
И тъй, сутринта го натъкмихме както трябва и след закуската тръгнахме на път за квартала, където опитът ни беше показал, че „почитаемата публика развързва най-лесно кесията си“. За тая цел трябваше да прекосим целия Лондон, от изток на запад, през „Олд стрийт“, „Холборн“ и „Оксфорд стрийт“.
За нещастие от два дни мъглата не се беше дигнала и пречеше на успеха на нашето начинание. Небето или това, което се смята за небе в Лондон, беше облак златножълти пари, а по улиците се носеше някакъв синкав дим, който позволяваше да се види само на няколко крачки. Хора имаше малко, а тези, които биха ни слушали зад прозорците, нямаше да видят Капи. Лоши условия за добър сбор! И Матиа ругаеше мъглата, тая проклета fog, без да подозира каква услуга щеше да направи тя след малко и на трима ни.
Вървяхме бързо, а Капи тичаше по петите ни — задържах го, като му отправях от време на време по някоя и друга дума, което за него струваше повече и от най-здравата верига — и стигнахме „Холборн“, една от най-оживените търговски улици в Лондон. Изведнъж забелязах, че Капи го няма вече след нас. Къде беше отишъл? Чудно нещо! Спрях се, да го дочакам, като застанах в дъното на една алея, и му свирнах тихо, тъй като не можехме да виждаме надалеч. Бях вече неспокоен, боях се да не са ни го откраднали, когато той дотича, като държеше в муцуната си чифт вълнени чорапи и въртеше опашка. Постави предните си лапи върху мене и ми подаде чорапите, като ми казваше да ги взема. Изглеждаше много горд, както когато изпълняваше сполучливо някой от най-трудните си номера, и очакваше моята похвала. Това стана за няколко секунди и аз стоях изумен, когато изведнъж Матиа взе чорапите с едната си ръка, а с другата ме повлече в алеята.
— Да вървим бързо — рече той, — но без да тичаме.
Едва след няколко минути ми обясни това бягство.
— И аз като тебе стоях и се питах откъде са тия чорапи, когато чух един мъж да казва: „Къде е крадецът?“ Крадецът беше Капи, разбираш, нали? Ако нямаше мъгла, щяхме да бъдем арестувани като крадци.
Разбирах много добре. Изгубих за миг дъха си. Те бяха направили крадец от Капи, от добрия, честния Капи!
— Да се прибираме — казах на Матиа — и дръж Капи за връвчицата.
Матиа не ми продума нито дума и се прибрахме в „Двора на червения лъв“, като вървяхме бързо. Бащата, майката и децата седяха около масата и сгъваха платове. Хвърлих чорапите на масата — Алън и Нед се разсмяха.
— Ето един чифт чорапи — казах аз, — които Капи току-що открадна, защото са направили от Капи крадец. Мисля, че това е било на шега.
Треперех, като казвах тия думи, но никога не се бях чувствувал толкова смел.
— А ако не е на шега — попита баща ми, — какво би направил, моля?