— Именно защото са търговци, тия дрешки може да са им стрували по-евтино.
Матиа свирна и поклати глава, после пак ми пошепна на ухото:
— Искаш ли да споделя с тебе една мисъл, която не може да ми излезе от главата? Ти не си дете на мистър Дрискол, а си дете, откраднато от мистър Дрискол.
Исках да възразя, но Матиа се беше качил вече на леглото си. Ако бях на мястото на Матиа, може би и аз щях да си въобразявам като него. Но в моето положение свободните мисли, които той си позволяваше, ми бяха забранени. Ставаше дума за баща ми. За Матиа той беше мистър Дрискол, както той казваше. И когато почнех да мисля като Матиа, мъчех се да отпъдя тия мисли.
Матиа можеше да си мисли за мистър Дрискол каквото му мине през ума — за него мистър Дрискол беше чужденец, на когото той не дължеше нищо. А аз, напротив, бях задължен да почитам своя баща.
Наистина имаше странни неща в моето положение, но не бях свободен да ги разглеждам като Матиа. Матиа можеше да се съмнява. На мене това беше забранено. А когато Матиа се опитваше да сподели с мене своите съмнения, мой дълг беше да му забраня да говори.
Опитвах се да направя това. Но Матиа държеше на своето и не винаги успявах да сломя неговата упоритост.
— Удряй, ако искаш — казваше той, когато се разсърди, — но слушай.
И тогава трябваше въпреки всичко да слушам въпросите му:
— Защо Алън, Нед, Ени и Кет имат руси коси, а твоите не са руси?
— Защо всички в семейство Дрискол, с изключение на Кет, която не съзнава какво върши, се отнасят така зле с тебе като с краставо куче?
— Как тъй бедни хора са имали възможност да обличат децата си с дантели?
На всички тия „защо“, на всички тия „как“ имах само един добър отговор, а и той самият беше въпрос:
— Защо семейство Дрискол бе ме търсило, ако не бях тяхно дете? Защо бе дало пари на Барберен и на Грейт и Гели?
На това Матиа беше принуден да обясни, че не може да отговори.
Но вее пак не се признаваше победен.
— Не мога да отговоря на твоя въпрос — казваше той, — но това съвсем не означава, че греша с всички мои въпроси, на които ти самият не можеш да отговориш. Друг на мое място би открил на всяка цена защо мистър Дрискол те е търсил и с каква цел е харчил пари. Аз не мога да открия това, защото не съм хитър и не разбирам нищичко.
— Не говори така — напротив, ти си много хитър.
— Ако бях хитър, щях да ти обясня веднага това, което чувствувам, но не мога да ти обясня. Не, ти не си дете на семейство Дрискол, не си и не можеш да бъдеш. Това ще се разбере по-късно, уверен съм. Само че със своята упоритост ти си затваряш очите и забавяш тоя ден. Разбирам, че това, което наричаш почит към семейството, те спира, но не би трябвало да те сковава напълно.
— Но какво да направя?
— Да се върнем във Франция.
— Това е невъзможно.
— Защото те спира дългът към семейството ти. Но ако това семейство не е твое, какво те спира?
Такива спорове завършваха само с едно — нравеха ме по-нещастен от всеки друг път. Няма нищо по-ужасно от съмнението! И макар че не исках да се съмнявам, съмнявах се.
Този баща беше ли мой баща? Тази майка беше ли моя майка? Мое ли беше това семейство?
Страшно е да се признае, но бях много по-малко измъчван и по-малко нещастен, когато бях сам.
Кой би могъл да ми каже, когато плачех горчиво, че нямам семейство, че ще плача безутешно, когато ще имам? Откъде ще блесне светлината? Кой ще ме упъти? Ще узная ли някога истината?
Стоях пред тия въпроси, измъчван от своята безпомощност, и си казвах, че напразно ще блъскам вечно главата си в тая тъмна, непрогледна нощ о някоя стена, без да намеря изход. А трябваше да пея, да свиря игриви мелодии, да се смея и да се кривя, когато сърцето ми беше така дълбоко натъжено.
Неделите бяха най-добрите ми дни, тъй като в неделя не се свири по лондонските улици, и тогава можех свободно да се отдам на своята скръб, като се разхождам с Матиа и Капи. Колко малко приличах тогава на детето, което бях преди няколко месеца! Една неделя, като се готвех да изляза с Матиа, баща ми ме задържа вкъщи — каза ми, че ще има нужда от мене през деня, и изпрати Матиа да се разхожда сам. Дядо ми го нямаше. Майка ми бе излязла с Кет и Ени, а братята ми тичаха по улиците. Тъй че вкъщи бяхме останали само аз и баща ми.
Стояхме около час сами, когато се похлопа на вратата. Баща ми отиде да отвори и влезе с някакъв господин, който не приличаше на обикновените му гости. Той беше действително това, което в Англия наричат джентълмен, с други думи, истински господин, изискано облечен, с надменно, но малко уморено лице. Беше около петдесетгодишен. Но най-много ме порази неговата усмивка — помръднеше ли устни, блясваха всичките му зъби, бели и остри като на младо куче. Това му беше напълно присъщо и като го гледаше, човек се питаше дали усмивка свива така устните му, или пък някакво желание да хапе.