— Ще видим — рече той — какво ще каже съдът за това лъжливо дете.
Без да се смути, госпожа Милиган — сега мога да кажа майка ми — отговори:
— Вие можете да ни извикате пред съда. Но аз никога няма да призова там брата на моя мъж.
Вратата се затвори след чичо ми. Тогава се хвърлих в прегръдките на майка си и я целунах за пръв път. Целуваше ме и тя.
Когато се поуспокоихме, Матиа се приближи.
— Кажи на майка си добре ли пазих тайната й — рече той.
— Как, ти всичко ли знаеше? — попитах аз.
Майка ми отговори вместо него:
— Когато Матиа ми разказа всичко, поръчах му да мълчи, защото, макар и да бях убедена, че бедният малък Реми е мой син, трябваха ми положителни доказателства, за да не стане грешка. Каква мъка щяхте да изпитате, мило дете, ако след като ви бях целунала като свой син, дойдех да ви кажа, че сме се излъгали! Сега имаме тия доказателства и никога няма да се разделим. Винаги ще живеете с майка си, с брат си — тя посочи също Лиза и Матиа — и с тези, които са ви обичали, когато сте били нещастен.
Четиридесет и втора глава
У дома
Минаха години, много, но къси години, защото бяха изпълнени само с хубави и приятни дни. Сега живея в Англия, в „Милиган парк“, в имението на моите деди.
Детето без дом, без подкрепа, изоставено и загубено в живота, люшкано произволно от случая, без фар, който да го ръководи в безбрежното море, където се бори, без спасително пристанище, което да го приеме, има не само майка и брат, когото обича и който го обича, а и деди, които са му оставили почитано име в неговата родина и добро състояние.
Малкият нещастник, който като дете прекара толкова нощи в плевните, в оборите или някъде в горите под открито небе, сега е наследник на стар исторически замък, посещаван от любопитните и препоръчван в пътеводителите.
Той се издига на двадесетина левги на запад от мястото, където се качих на кораба, преследван от полицията, на склона на една долинка, много гориста въпреки близостта на морето. Построен на нещо като естествена площадка, той има кубическа форма и на всеки ъгъл е изградена голяма кръгла кула. Двете страни, изложени на юг и на запад, са обвити с глицинии и пълзящи рози. Страните към север и към изток са покрити с бръшлян, чиито стъбла, дебели като човешко тяло в самата си основа, доказват своята възраст, и е необходимо цялото внимание на грижливите градинари тяхната плъзнала по стените растителност да не скрие под зелената си наметка арабеските и изкусно изваяните орнаменти в белия камък на прозорците. Намира се сред грамаден парк. В него растат стари дървета, до които никога не са се докосвали нито косер, нито секира, и е напояван с чисти, бистри ручеи, които поддържат моравата вечнозелена. В браните от вековни буки всяка нощ кацат врани и възвестяват със своето грачене настъпването на утрото и вечерния мрак.
В тоя стар замък „Милиган парк“ живеем заедно майка ми, брат ми, жена ми и аз.
Настанихме се тук преди шест месеца и аз прекарах много часове в книгохранилището, където са запазени грамотите, крепостните актове, семейните книжа, наведен над широка дъбова маса, почерняла от времето, и пишех. Но аз не проучвах така усърдно нито грамотите, нито семейните книжа, а своите спомени, които прелиствам и подреждам.
Ще кръстим нашето първо дете, нашия син, малкия Матиа и по случай това кръщение — то ще събере всички, които са ми били приятели в дните на моята неволя — искам да подаря на всеки от тях разказа на приключенията, в които са взели участие, в знак на благодарност за помощта, която са ми оказали, и за любовта им към клетото изоставено дете. Когато довършвах една глава, изпращах я в Дорчестър на литограф. Днес чакам точни преписи от моя ръкопис, за да раздам по един на всеки от гостите си.
Това събиране е изненада за тях, изненада е и за жена ми — тя ще види баща си, сестра си, братята си и леля си, които не очаква. Само майка ми и брат ми са посветени в тайната.
Ако някоя пречка не обърка намеренията ми, тая вечер те всички ще бъдат под моя покрив и ще изпитам радостта да ги видя около трапезата си.
Само един ще липсва на това празненство, защото колкото и голяма да е силата на богатството, то не може да възвърне живота на тези, които не съществуват вече. Бедни, скъп стари господарю, колко щастлив щях да бъда, ако можех да осигуря спокойствието ви! Вие щяхте да захвърлите кожуха и кадифената дреха, нямаше да повтаряте вече: „Напред, деца!“, почтена старост щеше да ви даде възможност да изправите хубавата си бяла глава и да възвърнете името си. Виталис, старият скитник, щеше да стане отново именитият певец Карло Балзани. Но това, което неумолимата смърт не ми позволи да направя за вас, направих го поне за вашата памет. В Париж, в гробищата Монпарнас, името Карло Балзани е вписано върху паметника, който майка ми по моя молба ви издигна. А вашият бронзов бюст, направен по снимките, отпечатани по времето, когато сте бил известен, напомня за славата ви на тези, които са се възхищавали от вас.