— А где щяхте да вечеряте тая вечер, ако не бяхме се срещнали? — попита Артур.
— Мисля, че нямаше да вечеряме.
— А утре къде ще вечеряте?
— Утре може би ще имаме щастието да срещнем добри хора както днес.
Артур спря да ме разпитва, обърна се към майка си и двамата поведоха дълъг разговор на чуждия език, който вече бях чул. Изглежда, че искаше нещо, но тя отказваше да изпълни желанието му или поне имаше възражения срещу него.
Изведнъж момчето отново извърна глава към мене, защото тялото му беше неподвижно.
— Искате ли да останете при нас? — попита то.
Гледах го, без да отговоря, толкова ме изненада този въпрос.
— Моят син ви пита дали искате да останете при нас.
— На кораба ли?
— Да, на кораба. Синът ми е болен и лекарите препоръчаха да го държим вързан за дъска, както го виждате. За да не скучае, разхождам го в тоя кораб. Ще останете при нас. Кучетата и маймунката ви ще дават представления за Артур, който ще бъде тяхна публика. А вие, ако ви е приятно, мое дете, ще ни свирите на арфа. Така вие ще ни услужите, а и ние от своя страна ще ви бъдем може би полезни. Няма да търсите всеки ден публика, което е трудно понякога за дете на вашата възраст.
На кораб! Никога не бях плавал на кораб, а това беше мое голямо желание. Щях да живея в кораб, да плавам, какво щастие!
Това беше първата мисъл, която ми мина през ума и ме замая. Каква мечта!
След кратко размишление разбрах колко благоприятно беше за мене това предложение и колко великодушна беше жената, която ми го отправяше. Взех ръката й и я целунах.
Тя сякаш се трогна от тая проява на признателност и мило, почти нежно, ме погали няколко пъти по челото.
— Бедно дете! — каза тя.
Тъй като искаха да свиря на арфа, стори ми се, че веднага трябва да изпълня желанието, което бяха изявили. Готовността щеше да ми даде възможност да докажа донякъде и добрата си воля, и своята признателност.
Взех арфата, застанах на самия нос на кораба и засвирих.
В същото време жената приближи до устните си малка сребърна свирчица и свирна пронизително.
Веднага престанах да свиря. Питах се защо свирна така: за да ми каже, че свиря лошо, или за да ме накара да престана?
Артур виждаше всичко, което ставаше около него, и отгатна безпокойството ми.
— Мама свирна, за да тръгнат конете — обясни той.
И наистина корабът, който се беше отдалечил от брега, заплава по тихите води на канала, повлечен от конете. Водата се плискаше в кърмата, а от двете страни дърветата бягаха зад нас, осветени от косите лъчи на залязващото слънце.
— Ще посвирите ли? — попита Артур.
С едно кимване повика майка си, взе й ръката и я държа в ръцете си през цялото време, докато свирех различните парчета, които бях научил от своя господар.
Дванадесета глава
Първият ми приятел
Майката на Артур беше англичанка. Наричаше се госпожа Милиган. Беше вдовица и мислех, че Артур е единственото й дете, но скоро разбрах, че имала по-голям син, който изчезнал при загадъчни обстоятелства. Не могли да открият следите му. Когато се случило това, господин Милиган бил на смъртно легло, а госпожа Милиган, много тежко болна, не знаела какво става около нея. Когато се съвзела, мъжът й бил мъртъв, а синът й изчезнал. Издирванията ръководел нейният девер, господин Джеймс Милиган. В това нямало нищо лошо, ако интересите на господин Джеймс Милиган не били съвсем противоположни на интересите на снаха му: ако брат му починел без деца, той оставал негов наследник.
Ала господин Джеймс Милиган не наследил брат си, защото седем месеца след смъртта на мъжа си госпожа Милиган родила дете — малкият Артур.
Но това хилаво и болнаво дете нямало да живее дълго, казвали лекарите. Чакали го всеки ден да умре и тоя ден господин Джеймс Милиган щял да стане най-после наследник на титлата и състоянието на по-големия си брат, тъй като законите за наследството не са едни и същи във всички страни и в Англия те позволяват при известни обстоятелства чичото да наследи в ущърб на майката.
И тъй, надеждите на господин Джеймс Милиган били позабавени от раждането на неговия племенник. Но не били разбити. Трябвало само да чака.
И той чакал.
Но предсказанията на лекарите не се сбъднали, Артур си останал болнав, но не умрял, както очаквали те. Грижите на майката спасили живота му — станало чудо, едно от ония чудеса, които стават, слава богу, твърде често.
Много пъти го смятали загубен, много пъти бил спасяван. Прекарал едно след друго, а понякога и едновременно всички болести, от които страдат децата.
Напоследък се появила страшна болест — коксалгия, която се развива в тазобедрената става. За тази болест му предписали серни бани и госпожа Милиган дошла в Пиренеите. Но след като баните не помогнали, препоръчали друго лечение — болният да лежи неподвижно, без да става.