Продължаваше да духа северен вятър, който клонеше леко към запад. От тая страна на хоризонта се носеха бакърени облаци, тежки и ниски, които сякаш тегнеха над върховете на дърветата.
Скоро пред очите ни заиграха парцали сняг, големи колкото пеперуди. Те се издигаха, падаха, въртяха се, без да досегнат земята.
Не бяхме изминали много път и ми се струваше невъзможно да стигнем в Троа преди снега. Но това не ме тревожеше много и дори си казвах, че като завали сняг, северният вятър ще утихне и времето ще омекне.
Но аз не знаех какво е снежна виелица.
Скоро го научих, и то така, че никога няма да забравя този урок.
Облаците, които идеха от северозапад, приближиха, някаква бяла светлина озари небето откъм тях, недрата им се разтвориха и заваля.
Пред нас не прехвъркаха вече пеперуди, а ни забули обилен сняг.
— Писано било да не стигнем в Троа — каза Виталис. — Трябва да се подслоним в първата къща, която срещнем.
Хубави приказки, които можеха да ми бъдат само приятни. Но къде щяхме да намерим тая гостоприемна къща? Преди снегът да ни забули с белия си мрак, бях разгледал цялата местност, докъдето стигаше погледът ми, но не забелязах никаква къща, нищо, което да показва, че наблизо има село. Напротив — навлизахме в някаква гора, чиито мрачни дълбини се сливаха в безкрая — пред нас и от двете ВИ страни по ридовете, които ни ограждаха.
Тъй че не биваше да разчитаме много на желаната къща. Но в края на краищата снегът можеше и да престане. Той не престана, а се засили.
Много скоро снегът покри пътя, или по-точно — всичко, което го спираше по пътя: купчините камъни, успоредните пътечки отстрани, гъсталаците и храстите край рововете — шибан от вятъра, който не беше отслабнал, той бръснеше земята и засипваше всичко, което му се изпречеше.
Неприятното беше, че и ние му се изпречвахме. Шибнеше ли ни, той се плъзгаше по нас, но се впиваше като прах навсякъде, където срещнеше отвор, и веднага се топеше.
Аз чувствувах в шията ми как се стичаше студена вода, а моят господар, който беше поотворил кожуха си, за да може Добродушно да диша, навярно не беше по-запазен от мене.
Но ние продължавахме да вървим срещу вятъра и срещу снега, без да говорим. От време на време извръщахме глава, за да си поемем въздух.
Кучетата не вървяха вече пред нас, а по петите ни, сякаш диреха от нас завет, който ние не можехме да им дадем.
Пристъпвахме бавно, с мъка, заслепени, мокри, вкочанени, и макар че бяхме вече доста отдавна сред самата гора, не можехме да намерим никъде завет, тъй като пътят беше напълно изложен на вятъра.
За щастие (дали трябва да се каже за щастие?) малко по малко виелицата затихна. Но тогава снегът се засили и вместо да се сипе на прах, заваля едър и плътен.
За няколко минути пътят бе покрит с дебела пелена сняг, по която ние вървяхме безшумно.
От време на време виждах, че господарят ми поглежда наляво, сякаш търсеше нещо. Но там се виждаше само широка поляна, дето през пролетта бяха секли дърва и чиито млади дръвчета с гъвкави стъбла се превиваха под тежестта на снега.
Какво ли се надяваше да намери там?
Аз пък гледах право пред себе си по пътя, докъдето стигаше погледът ми, за да видя няма ли да свърши скоро тая гора и няма ли да съзрем някоя къща.
Но глупаво беше желанието да се прозре отвъд тая бяла завеса. На няколко метра всичко се замъгляваше и не се виждаше вече нищо — само снегът, който падаше на все по-гъсти парцали и ни забулваше като с огромна мрежа.
Положението не беше весело. Винаги, когато съм гледал да вали сняг, дори когато съм стоял зад прозорец в добре затоплена стая, съм изпитвал някаква смътна тъга, а сега си казвах, че затоплената стая трябва да е още много далече.
Но трябваше да вървим и да не падаме духом, защото краката ни затъваха все повече в снежната пелена, която достигаше почти до колене, а шапките ни все повече натежаваха от снега по тях.
Изведнъж видях, че Виталис простря ръка наляво, сякаш за да привлече вниманието ми. Погледнах и ми се стори, че съзрях смътно на поляната колиба от клони, покрити със сняг.
Не поисках обяснения, защото ми беше ясно, че моят господар ми показа тая колиба не за да се възхищавам от хубостта й. Трябваше да се открие пътят, който водеше до нея.
Не беше никак лесно, защото дебелият сняг бе заличил вече всяка следа от пътя или пътека. Но на края на поляната, дето започваше отново едрата гора, ми се стори, че ровът край главния път е засипан, Там навярно излизаше пътят, който водеше към колибата.
Не се излъгах. Снегът не хлътна под краката ни, когато слязохме в рова, и скоро стигнахме колибата.
Тя беше направена от пръти и вършини, а над тях сплетени вейки образуваха покрива. Тоя покрив беше доста плътен и не пропускаше снега.