Не зная колко време съм спал. Когато се събудих, снегът беше престанал. Погледнах навън. Пелената, която се бе натрупала пред колибата ни, беше станала значително по-дебела. Ако тръгнехме на път, щях да газя до над коленете.
Колко ли беше часът?
Не можех да попитам господаря си, защото слабите сборове през последните месеци не бяха попълнили парите, които беше похарчил за делото и затвора, така че в Дижон, за да ми купи кожух и някои необходими вещи за себе си и за мене, трябваше да продаде часовника, големия сребърен часовник, на който видях Капи да казва колко е часът в деня, когато Вита лис ме нае в трупата си.
По дневната светлина трябваше да разбера това, което нашият хубав голям часовник не можеше вече да ми покаже.
Но нищо не можеше да ми отговори: долу, по земята, ослепителнобяла пелена, в простора — тъмна мъгла, а на небето — мътна светлина, тук-таме с мръсни жълти петна.
И слухът не можеше да долови нищо, защото навън бе настанала пълна тишина, несмущавана нито от птичи крясък, нито от плясък на камшик, ни от трополене на каруца. Никоя нощ не е била така безмълвна като тоя ден.
При това всичко около нас беше замряло, снегът бе спрял всякакво движение, бе сковал всичко. Само от време на време след лек, сподавен, едва доловим шум някой боров клон тежко се полюшваше. Той се свеждаше бавно под тежкия товар към земята, а сведеше ли се повече, снегът се плъзгаше надолу. Тогава клонът изведнъж се изправяше и тъмнозелените му листа се открояваха на белия саван, който покриваше останалите дървета от корена до върха, така че отдалеч сякаш някаква черна дупка зееше тук-таме по савана.
Както стоях на вратата, запленен от тая гледка, чух, че господарят ме извика.
— Искаш ли да тръгнем? — попита ме той.
— Не зная, нищо не ми се иска. Ще направя, каквото вие кажете, че трябва да направим.
— Е, според мене трябва да останем тук, защото сме на завет и имаме огън.
Мина ми през ума, че нямаме почти никакъв хляб, но премълчах.
— Мисля, че скоро пак ще завали — продължи Виталис — и не бива да тръгваме, преди да разберем на какво разстояние от нас има селище. Нощта няма да бъде приятна сред тоя сняг и по-добре да преспим тук, ще бъдем поне на закрито.
Като оставим въпроса за храната настрани, това разрешение ми харесваше. Прочее, ако тръгнехме веднага, не беше никак сигурно, че ще намерим, преди да мръкне, странноприемница, където да вечеряме, докато беше напълно ясно, че ще намерим на пътя дебел, още неутъпкан сняг, по който трудно би могло да се върви.
Така и стана, когато за вечеря Виталис ни раздели на шест остатъка от питата.
Трябваше да гладуваме в нашата колиба и толкоз.
Жалко, че беше останало малко от нея и това малко се свърши бързо, въпреки че чупехме колкото се може по-малки залъци, за да продължим вечерята си.
Когато нашата бедна вечеря, толкова оскъдна и кратка, завърши, помислих, че кучетата пак ще започнат сутрешните си хитрини, защото личеше, че са страшно гладна, Но те не направиха нищо и аз още веднъж се убедих, че са наистина много умни.
Когато нашият господар прибра ножа в джоба на панталона си, което означаваше, че угощението е свършило, Капи стана, кимна с глава на двамата си другари и отиде и подуши раницата, където слагахме обикновено храната. В същото време той сложи леко лапата си на раницата и я поопипа. Тая двойна проверка го убеди, че няма нищо за ядене. Тогава се върна на мястото си край огнището и след като кимна пак с глава на Долче и Зербино, просна се цял на пода и въздъхна примирен.
„Няма вече нищо. Излишно е да искаме.“
Това беше изразено много ясно, като с думи.
Другарите му разбраха този език, легнаха съща край огнището и въздъхнаха като него. Но във въздишката на Зербино нямаше примирение, защото, освен че ядеше много, той беше и страшно лаком и тази жертва за него беше по-болезнена, отколкото за който и да е било друг.
Снегът пак беше завалял отдавна и продължаваше да се сипе все така непрестанно. Всеки миг постелята, с която беше наметнал земята, растеше кран младите издънки — само стъблата им още стърчаха над белия прилив, който скоро щеше да ги погълне.
След като се навечеряхме, вече едва се виждаше какво става извън колибата, защото в тоя мрачен ден бързо мръкна.
През нощта снегът не престана, а продължи да се сипе на едри парцали от черното небе върху бялата земя.
Трябваше да нощуваме тук и затова най-добре беше да заспим колкото се може по-бързо. Постъпих като кучетата и след като се увих в кожуха си, който, прострян край огъня, беше изсъхнал през деня, проснах се край огнището и сложих глава върху един плосък камък, който ми служеше за възглавница.