— Спи — ми каза Виталис, — ще те събудя, когато и на мене ми се приспи, защото, въпреки че няма защо да се боим от зверове и хора в тая колиба, един от нас трябва да бъде буден, за да поддържа огъня. Трябва да вземем мерки срещу студа, който може да стане много силен, ако снегът престане да вали.
Не го чаках да ме подкани втори път и заспах.
Когато господарят ме събуди, навярно беше вече късна нощ — така поне си мислех. Не валеше вече сняг. Огънят продължаваше да гори.
— Сега е твой ред — каза Виталис. — Ще слагаш само от време на време дърва в огнището. Ето, приготвил съм ти.
И наистина купчина пръти бяха струпани край мене. Господарят ми, който спеше много по-леко от мене, не искаше да го будя, като ходя да измъквам дърва от стената всеки път, когато ми потрябват, и ми беше приготвил тая купчина, от която можех да си взема само като пресегна, без да вдигам шум.
Разумна мярка, която за съжаление не даде резултата, който Виталис очакваше.
Като видя, че съм буден и съм готов да го сменя, той се излегна на свой ред край огъня, притисна до себе си увития в одеяло Добродушко и скоро по-високото му и по-равномерно дишане ми подсказа, че е заспал. Тогава станах и тихо, на пръсти, отидох до вратата, за да видя какво става вън.
Снегът беше затрупал всичко — трева, храсти, издънки и дървета. Докъдето стигаше погледът, се простираше неравна, но еднакво бяла пелена. Небето бе осеяно с трепкащи звезди, но колкото и силна да беше тяхната светлина, бледото сияние, което се излъчваше от снега, озаряваше местността. Пак беше студено и навън трябва да беше замръзнало, защото въздухът, който влизаше в нашата колиба, беше леден. В зловещата нощна тишина сегиз-тогиз се чуваше пращене, което показваше, че снежната пелена замръзва.
Ние наистина сме били много щастливи, че сме открили тая колиба: какво ли щяхме да правим посред гората при тоя сняг и студ?
Колкото и тихо да вървях, събудих кучетата и Зербино стана и дойде с мене на вратата. Но понеже той не се възхищаваше като мене от величието на снежната нощ, много скоро му дотегна и поиска да излезе.
Махнах му с ръка да се върне. Що за хрумване, да излиза навън в тоя студ! Не беше ли по-добре да остане край огъня, вместо да се скита навън? Той се съгласи, но застана, извърнал муцуна към вратата, като упорито куче, което не се отказва от намерението си.
Останах още малко да погледам снега — въпреки че тази гледка изпълваше сърцето ми с необяснима тъга, изпитвах известна наслада да я съзерцавам. Искаше ми се да заплача и макар че ми беше лесно да не гледам повече — трябваше само да си затворя очите или да се върна на мястото си, — не се помръднах.
Най-после приближих до огъня и след като сложих три-четири дървета, кръстосани едно върху друго, реших, че мога да седя безопасно върху камъка, който ми служеше за възглавница.
Господарят ми спеше спокойно. Кучетата и Добродушко също спяха, а от буйния огън се издигаха силни пламъци, които се извиваха чак до тавана и пръскаха светли искри — само тяхното пращене смущаваше тишината.
Дълго време се забавлявах да гледам тези искри. Но малко по малко умората ме обори и неволно съм задрямал.
Ако трябваше сам да си набавям дърва, щях да стана и като обикалям около колибата, нямаше да заспя. Но като седях, единственото движение, което правех, беше да протягам ръка, за да слагам клони в огъня — не можех да устоя на дрямката, която ме овладяваше, и както бях уверен, че няма да мигна, съм заспал.
Изведнъж се сепнах и се събудих от яростен лай. Беше тъмно. Навярно бях спал дълго, защото огънят беше угаснал, или поне не осветяваше вече колибата с ярките си пламъци.
Лаят продължаваше — беше Капи. Но чудно нещо — нито Зербино, нито пък Долче отговаряха на другаря си.
— Е, какво? — обади се Виталис, който също се събуди. — Какво има?
— Не зная.
— Заспал си и огънят е угаснал.
Капи се беше спуснал към вратата, но не беше излязъл и лаеше оттам.
И аз си поставях въпроса, който ми зададе моят господар: какво има?
На лая на Капи отговориха две-три жални скимтения и познах гласа на Долче. Скимтенията се чуха зад колибата, доста наблизо.
Исках да изляза, но господарят ме спря, като постави ръка на рамото ми.
— Сложи първо дърва в огъня — заповяда ми той.
И докато аз изпълнявах нареждането му, той измъкна една главня от огъня и я раздуха, за да запали овъгления й край.
После, когато главнята се разгоря, не я хвърли в огнището, а я взе.
— Хайде да видим — каза той. — Върви след мене. Капи, напред!
Тъкмо понечихме да излезем, страшен вой екна в тишината и Капи, изплашен, се хвърли в краката ни.