— Точно така трябва.
И той дойде бързо при мене, мушна Добродушко в леглото и ми поръча да го притисна добре до гърдите си.
Бедното животинче, което обикновено беше така вироглаво, когато му налагахме нещо, което не му харесва, сега сякаш беше готово на всичко. Лежеше прилепено до мене, без да помръдне. Не му беше вече студено, телцето му гореше.
Господарят ми беше слязъл в кухнята. Скоро той се върна с чаша топло подсладено вино.
Искаше да накара Добродушко да изпие няколко лъжици от това питие, но той не можеше да си отвори устата.
Гледаше ни тъжно с блестящите си очи, сякаш ни молеше да не го измъчваме.
Същевременно вадеше едната си ръка изпод завивката и я протягаше към нас.
Питах се какво ли означава това движение, което той повтаряше всеки миг. Виталис ми го обясни.
Преди да постъпи в трупата, Добродушко имал белодробно възпаление и му пуснали кръв от ръката. Сега, като се чувствуваше отново болен, той ни протягаше ръката, за да му пуснат пак кръв и да го излекуват, както го бяха излекували първия път.
Не беше ли трогателно?
Виталис бе не само трогнат, но и разтревожен.
Явно беше, че клетият Добродушко е болен, а навярно се чувствуваше дори много болен, щом се отказваше от подсладеното вино, което толкова много обичаше.
— Изпий виното — каза Виталис — и не ставай от леглото. Ще отида да потърся лекар.
Трябва да призная, че и аз обичах подсладено вино, а бях и страшно гладен, тъй че не дочаках да ми повтори нареждането си: изпих чашата и легнах отново под завивката, където, затоплен и от виното, едва не се задуших.
Господарят не се бави много. Скоро се върна с някакъв господин със златни очила — лекарят.
Като се боял, че тази важна особа няма да си развали спокойствието заради някаква си маймуна, Виталис не му казал за какъв болен го вика. Щом ме видя в леглото червен като божур, лекарят дойде при мене, попипа ми челото и каза:
— Възпаление.
И поклати глава с израз, който не предвещаваше нищо добро.
Време беше да му се каже истината, иначе можеше да ми пусне кръв.
— Аз не съм болният — заявих аз.
— Как? Не сте болен? Това дете бълнува.
Без да му отговоря, повдигнах леко завивката и му показах Добродушко, който беше обвил с ръчичка шията ми.
— Той е болният — казах аз.
Лекарят отстъпи две крачки и се обърна към Виталис:
— Маймуна! — извика той. — Да ме безпокоите за една маймуна, и то в такова време!
Помислих, че ще си излезе възмутен.
Но господарят беше опитен човек и не се объркваше лесно. Учтиво и с благороден жест той спря лекаря. После му обясни положението: как беше ни застигнал снегът и как, изплашен от вълците, Добродушко се беше покатерил на дъба, където беше премръзнал от студ.
— Да, болният е маймуна, но каква даровита маймуна! При това е и наш другар, наш приятел! Как да се повери такъв бележит актьор на грижите на един прост ветеринар! Всеки знае, че селските ветеринари са истински магарета. А и всеки знае, че всички лекари, кой повече, кой по-малко, са хора на науката. Така че и в най-затънтеното селце човек може да бъде уверен, че ще намери знание и великодушие, като похлопа на вратата на лекаря. И после, макар че маймуната според естествениците е обикновено животно, тя се приближава толкова до човека, че боледува от същите болести. Не е ли любопитно от научна и лечебна гледна точка да се проучи по какво тези болести си приличат и по какво се различават?
Много умели ласкатели са това италианците! Скоро лекарят се отдръпна от вратата и се приближи към леглото.
Докато господарят ни говореше, Добродушко, който навярно беше познал, че човекът с очилата е лекар, най-малко десетина пъти извади ръчичката си и му я протягаше, за да му пуснат кръв.
— Вижте колко е умна тая маймунка. Знае, че сте лекар, и ви протяга ръка, за да й проверите пулса.
Тези думи склониха напълно лекаря.
— Всъщност — каза той — случаят е може би любопитен.
Да, за съжаление! Но за нас беше много печален и опасен — бедният господин Добродушко бе застрашен от белодробно възпаление.
Лекарят улови ръчичката, която му беше подавана толкова пъти, и заби лекарското ножче във вената. Добродушко дори и не охна. Знаеше, че това ще го излекува.
След пускането на кръв последваха синапени лапи, компреси, сиропи и билки. Разбира се, аз не останах в леглото. Станах болногледач под ръководството на Виталис.
Бедничкият Добродушко се радваше на моите грижи и ми благодареше с кротка усмивка. Погледът му бе станал съвсем човешки.
Толкова жив, буен и непослушен преди, винаги готов да ни направи някоя лоша шега, сега той беше примерно спокоен и послушен.