За нещастие, когато Виталис, който не знаеше какво се беше случило в негово отсъствие, се прибра, първите му думи бяха да приготвя арфата и всичко необходимо за нашето представление.
При тези думи, които му бяха добре познати, Добродушко започна пак да се моли, но този път на господаря. Ако можеше да говори, навярно не би изразил така с членоразделна реч своите желания, както правеше това с различните звуци, които издаваше, с кривенето на лицето си и с движението на цялото си тяло. Истински бяха сълзите, които се стичаха по страните му, истински бяха целувките, с които покриваше ръцете на Виталис.
— Да играеш ли искаш? — попита го той.
— Да! Да! — крещеше цялото телце на Добродушно.
— Но ти си болен, бедни мой Добродушно.
— Не съм болен вече — крещеше той все така изразително.
Наистина трогателно беше да се види усърдието, с което това болно животинче, което едва дишаше, се молеше, както и изразите му и положенията, които заемаше, за да ни склони. Но да се съгласим с желанието му, значеше да го изпратим на явна смърт.
Дойде време да отидем в салона. Напалих силен огън в огнището с големи цепеници, които щяха да горят продължително. Увих добре в одеялото му бедничкия Добродушко, който плачеше с горчиви сълзи и ме целуваше колкото можеше, и тръгнахме.
Като вървяхме по снега, господарят ми обясни какво очакваше от мене.
Не можеше и дума да става за нашите редовни пиеси, тъй като главните ни актьори липсваха, но аз и Капи трябваше да вложим всичкото си усърдие и всичката си дарба. Трябваше да се съберат четиридесет франка.
Четиридесет франка! Това беше страшното!
Виталис беше приготвил всичко, оставаше само да запалим свещите. Но ние можехме да си позволим тоя разкош едва когато салонът бъде горе-долу пълен, тъй като нашето осветление не биваше да угасне преди представлението.
Докато ние се готвехме в театъра, барабанчикът обикаляше за последен път селските улици и ние чувахме биенето на барабана, който се отдалечаваше или приближаваше според това, на коя улица се намираше.
След като облякох себе си и Капи, застанах зад един стълб, за да гледам как идват посетителите.
Скоро биенето на барабана се приближи и чух на улицата неясен шум.
Викаха двадесетина хлапета, които вървяха след барабанчика и удряха крак.
Без да престане да бие барабана, барабанчикът застана между два фенера, запалени пред входа на нашия салон, и на зрителите оставаше да заемат вече местата си и да чакат започването на представлението.
За съжаление те идваха много бавно, макар че на вратата барабанчикът продължаваше да бие бодро и весело барабана. Мисля, че всички хлапета от селото бяха вече дошли. Но хлапетата нямаше да ни дадат четиридесет франка сбор. Трябваха ни важни хора с пълна кесия и щедра ръка. Най-после господарят реши, че трябва да започнем, макар че имаше още много празни места в салона. Но не можехме да чакаме повече, подтиквани от страшния въпрос със свещите.
Аз пръв излязох на сцената и като си съпровождах с арфата, изпях две песнички. Но да си призная откровено, много малко ми ръкопляскаха.
Никога не съм имал особено голямо актьорско честолюбие, но при това положение хладният прием на публиката ме огорчи. Щом не й харесвах, навярно нямаше да си отвори кесията. Не пеех за слава, а за бедния Добродушко. Ах, как ми се искаше да трогна тая публика, да я запаля, да я накарам да загуби и ума, и дума! Но доколкото можех да виждам в тоя салон, пълен с чудновати сенки, стори ми се, че тя почти не ми обръщаше внимание и не ме признаваше за изключително дарование.
Капи беше по-щастлив. Ръкопляскаха му няколко пъти, и то бурно.
Представлението продължи. Благодарение на Капи то завърши с викове „Браво!“ Не пляскаха само с ръце, а тропаха и с крака.
Решителният момент настъпи. Докато аз, акомпаниран от Виталис, играех на сцената испански танц, Капи, с гаванката в уста, обикаляше между редовете всички зрители. Ще събере ли четиридесет франка? Този въпрос много ме тревожеше, макар че се усмихвах най-миловидно на публиката.
Едва дишах, но продължавах да играя — можех да престана чак когато Капи се върне. Той никак не бързаше и когато не му даваха нищо, потупваше леко с лапа джоба, който не искаше да се отвори.
Най-после го видях, че се задава, и щях да спра, но Виталис ми направи знак да продължа. Продължих и като се приближих към Капи, видях, че гаванката не е пълна и трябват още много пари.
В това време Виталис, който също беше преценил сбора, стана.
— Мисля, че мога да заявя, без да се хваля, че изпълнихме нашата програма. Но понеже свещите продължават да горят, ако уважаемата публика желае, ще й изпея няколко арии. Капи ще мине още веднъж и онези, които не успяха да бръкнат в джобовете си при първата обиколка, може би този път ще бъдат по-ловки. Предупреждавам ги да се подготвят предварително.