— О, мамо!
— След три месеца изгубих детето си и тогава се привързах повече към тебе. Забравих, че не си ни роден син. За нещастие Жером не забрави това и като видя след три години, че родителите ти не те потърсиха, или поне че не те намериха, поиска да те даде в приюта. Ти чу защо не го послушах.
— О! Само не в приюта! — извиках аз, като се вкопчих в нея. — Мамо Барберен, не в приюта, моля ти се!
— Не, детето ми, няма да отидеш там. Аз ще уредя работата. Жером не е лош човек, ще видиш. Мъката, страхът пред нуждата го подтикват. Ще работим, ще работиш и ти.
— Да, ще правя всичко, каквото пожелаеш. Само не в приюта.
— Няма да идеш там, но при едно условие: че ще заспиш веднага. Когато той се върне, не бива да те свари буден.
И като ме целуна, тя ме обърна с лице към стената. Искаше ми се да заспя, но бях силно потресен, така дълбоко развълнуван, че не можех сам да се успокоя и да заспя.
Значи мама Барберен, толкова добра, така нежна към мен, не ми беше родна майка! Но тогава каква беше родната майка? По-добра, още по-нежна! О, не, не беше възможно.
Но разбирах и чувствувах много добре, че роден баща не можеше да бъде така суров като Барберен и да ме гледа със зли очи и вдигната тояга.
Той искаше да ме изпрати в приют. Мама Бариерен би ли могла да му попречи? И какво беше това приют? В село имаше две деца, които наричаха „децата от приюта“. Те носеха на шията си оловна плочка с номер. Бяха лошо облечени и мръсни, подиграваха се с тях, биеха ги. Другите деца бяха лоши и често ги гонеха като безстопанствени кучета, за да се забавляват, а и защото няма кой да защити безстопанственото куче.
О, не исках да бъда като тия деца, не исках да нося номер на шията, не исках да тичат подире ми и да викат: „В приюта! В приюта!“
Само при тази мисъл тръпки ме побиваха и зъбите ми тракаха.
И не спях. А Барберен щеше да се прибере.
За щастие той не се прибра така скоро, както беше казал, и сънят дойде, преди той да се върне.
Трета глава
Трупата на синьор Виталис
Цялата нощ навярно съм спал под впечатлението на мъката и страха, защото сутринта, когато се събудих, най-напред опипах леглото и се огледах наоколо, за да се уверя, че никъде не са ме отнесли.
Цялата сутрин Барберен не ми каза нищо и аз започнах да вярвам, че се е отказал от намерението да ме прати в приюта. Навярно мама Барберен му е говорила; тя го е убедила да ме остави.
Но когато удари дванадесет, Барберен ми каза да си сложа фуражката и да го последвам.
Уплашен, извърнах очи към мама Барберен, да я помоля за помощ. Но тя ми кимна крадешком, което означаваше, че трябва да слушам. Същевременно ме успокои с ръка: нямаше защо да се боя.
Тогава, без да възразя, тръгнах след Барберен.
Нашата къща е далеч от селото. Има не по-малко от един час път. Този час измина, без той да ми продума нито веднъж. Вървеше пред мене бавно, като накуцваше, без да помръдне глава, и от време на време се обръщаше изведнъж, за да види вървя ли след него.
Къде ме водеше?
Този въпрос ме тревожеше, макар че мама Барберен ми бе кимнала успокоително, и заради опасността, която предчувствувах, без да зная каква е, мислех да избягам.
Затова гледах да изостана. Като се отдалеча достатъчно, щях да се хвърля в някой ров и той нямаше да може да ме стигне.
В началото той само ми каза да не се деля от него. Но скоро навярно отгатна намерението ми и ме хвана за ръка.
Принуден бях да вървя след него — това и направих.
Така влязохме в селото и всички по пътя се обръщаха да ни изгледат, защото аз приличах на зло куче, което водят вързано.
Когато минавахме край кафенето, един мъж, който стоеше на прага, извика Барберен и го покани да влезе.