Шестнадесета глава
В Париж
Бяхме още много далеч от Париж.
Трябваше да вървим от сутрин до вечер по заснежените пътища, брулени от северния вятър, който духаше право в лицето ни.
Колко бяха тъжни тия дълги преходи! Виталис вървеше начело, аз след него, а Капи подир мене.
Вървяхме така в редица, в къса редица, без да разменим нито дума цели часове, с посиняло от вятъра лице, с мокри крака и празен стомах. Хората, които срещахме, се спираха да ни гледат как се нижем.
Навярно чудни мисли им минаваха през ума: „Къде ли води този едър старец това дете и това куче?“
Мълчанието страшно ме измъчваше. Чувствувах нужда да говоря, да се забравя. Но Виталис ми отвръщаше само с две-три думи, когато го заговорвах, и то без да се обръща.
За щастие Капи беше по-разговорлив и често из пътя усещах на ръката си влажен и топъл език. Капи ме лижеше, за да ми каже:
— Видиш ли, аз съм тук, аз — Капи, твоят приятел.
И аз го погалвах нежно, без да спирам.
Той изглеждаше също така щастлив от моята милувка, както аз от неговата. Разбирахме се и се обичахме.
За мене той беше опора, а съм уверен, че и аз бях опора за него. Сърцето на едно куче е също така чувствително като сърцето на дете.
Тия милувки утешаваха много Капи и мисля, че биха му помогнали да забрави за смъртта на своите другари, ако понякога не надделяваше силата на навика. Тогава той се спираше изведнъж на пътя, за да дочака трупата си, както по времето, когато й беше началник и трябваше често да я проверява. Но това траеше само няколко мига. Той се опомняше, веднага си спомняше защо трупата му не идва, изтичваше бързо пред нас и гледаше Виталис — искаше да го увери, че не е виновен: ако Долче и Зербино не идеха, то беше, защото не можеха вече да дойдат. И той правеше това с толкова изразителен, красноречив и умен поглед, че сърцето ни се свиваше.
От това нашият път не ставаше приятен, а ние имахме голяма нужда от развлечения, поне аз.
Навсякъде по полето се разстилаше снежнобял саван. На небето не грееше слънце и денят беше мрачен и сив. Нямаше движение по нивите, селяните не излизаха на работа Не цвилеха коне, не мучаха волове, грачеха само гарвани, кацнали по върховете на оголените клони, и крещяха, че са гладни, без да намират къде да слязат на земята и да изровят някой червей, В селата всички къщи са затворени и навсякъде е тихо и пусто. Студът е суров и всеки седи край огнището или работи в затворените плевни и обори.
А ние вървяхме по неравния и хлъзгав път право напред, без да се спираме; почивахме само през нощта, когато преспивахме в някоя конюшня или кошара. Тогава хапвахме по някое тънко парченце хляб, което ни беше едновременно и обед, и вечеря. Когато имахме щастието да ни изпратят в кошарата, бяхме много честити, защото топлината на овцете ни пазеше от студа. И после, по това време овцете кърмеха агънцата си и овчарите ми позволяваха понякога да пийна малко овче мляко. Ние не казвахме, че почти умираме от глад, а Виталис със свойственото си умение подхвърляше, че „малкият много обича овче мляко, защото още от дете е свикнал да го пие и му напомня за родното село“. Тази измислица не винаги имаше успех. Но вечерта беше приятна, когато тя успяваше. Да, разбира се, аз много обичам овче мляко и когато пия, на другия ден се чувствувам по-добре и по-силен.
Нижеха се километър след километър, преход след преход. Наближавахме Париж и ако километражните камъни край пътя не ми покажеха това, щях да разбера по движението, което бе станало по-оживено, и по снега из пътя, който беше много по-мръсен, отколкото в равнините на Шампан.
Чудно нещо, поне за мене: полето не ми се виждаше по-хубаво, а селата бяха също като селата, през които бяхме минали преди няколко дни. Много пъти бях слушал да говорят за чудесата на Париж и чистосърдечно си представих, че тия чудеса ще блеснат още отдалече с нещо изключително. Не знаех точно какво трябва да очаквам и не смеех да питам, но очаквах нещо необикновено: златни дървета, улици с мраморни дворци, а по улиците хора, облечени в коприна. Това би ми се сторило напълно естествено.
Колкото и да бях погълнат от търсенето на златните дървета, все пак забелязах, че хората, които срещахме, не ни поглеждаха. Навярно нямаха време да се занимават с нас или бяха може би свикнали с по-мъчителни гледки от тази, която ние представлявахме.
Това не беше никак успокоително.
Какво щяхме да правим в Париж, и то в това окаяно положение, в което се намирахме?
Задавах си плахо тоя въпрос, който много често се въртеше в ума ми през дългия път.
Много ми се искаше да запитам Виталис, но не смеех — беше толкова мрачен и толкова кратък в разговорите.