Бордо положително беше по-хубав от Париж.
След като вървяхме доста дълго в някаква широка улица, не така бедна като тия, през които бяхме минали, и по която дюкяните ставаха все по-големи и по-хубави, колкото повече навлизахме в кея, Виталис свърна вдясно и скоро се намерихме в крайно беден квартал. Покривите на високите черни къщи сякаш се съединяваха. Незамръзнала вада течеше по средата на улицата и без да обръща внимание на вонящите води, които тя влачеше, гъста тълпа газеше по калната настилка. Никога не бях виждал толкова бледи лица като лицата на хората от тая тълпа. Никога не бях виждал и дързост като дързостта на децата, които сновяха сред минувачите. В многобройните кръчми мъже и жени пиеха прави пред тезгяха и викаха силно.
На ъгъла на една къща прочетох името на улицата: улица „Лурсин“.
Виталис, който, изглежда, знаеше къде отива, се промъкваше внимателно между хората, които му пречеха по пътя, а аз го следвах отблизо.
— Внимавай да не ме изгубиш — каза ми той.
Но препоръката беше излишна — аз вървях по петите му и за по-голяма сигурност държах единия край на дрехата му.
След като минахме през голям двор и някакъв коридор, попаднахме в нещо като мрачен зеленикав кладенец, където навярно никога не беше прониквало слънце. Беше нещо по-грозно и по-страшно от всичко, което бях виждал дотогава.
— Гарофоли вкъщи ли е? — попита Виталис някакъв човек, който си светеше с фенер и окачваше парцали по стената.
— Не зная, качете се да видите сам. Знаете къде — най-горе, вратата срещу стълбата.
— Гарофоли е оня падроне, за когото ти говорих — обясни ми Виталис, като се качвахме по стълбата, чиито стъпала, покрити с кал, бяха така хлъзгави, сякаш бяха издълбани във влажна глина. — Тук живее.
Улицата, къщата и стълбата бяха отвратителни. Какъв ли щеше да бъде господарят?
Къщата имаше четири етажа. Без да чука, Виталис бутна вратата, която беше срещу стълбата, и се намерихме в широка стая, нещо като обширен таван. В средата имаше голямо празно място, а наоколо — дванадесет легла. Цветът на стените и тавана не можеше да се определи: някога са били бели, но димът, прахът и всякакви нечистотии бяха изцапали мазилката, която на места беше изкъртена или пробита. До една глава, нарисувана с въглен, бяха изваяни цветя и птици.
— Гарофоли, тук ли сте? — извика с влизането си Виталис. — Не виждам никого. Отговорете, моля. Виталис ви търси.
Стаята изглеждаше празна, ако се съдеше по мъждивата светлина на лампата, окачена на стената. Но на гласа на моя господар отговори някакъв слаб и плачлив глас — глас на дете:
— Синьор Гарофоли излезе. Ще се прибере чак след два часа.
Същевременно детето, което ни отговори, се показа: то беше десетинагодишно. Приближи към нас, като се влачеше, и аз бях така силно поразен от необикновения му вид, че още го виждам пред очите си: то нямаше тяло, тъй да се каже, и голямата му несъразмерна глава беше сякаш поставена направо върху краката като в ония смешни рисунки, които бяха много разпространени преди няколко години. Но тая глава изразяваше дълбока скръб и добродушие, с примирение в очите и отчаяние, изписано на цялото лице. С това си телосложение то не можеше да бъде хубаво, но привличаше и задържаше погледа със своята приветливост и с някакъв чар, който се излъчваше от големите му влажни очи, нежни като на куче, и със своите изразителни устни.
— Уверен ли си, че ще се прибере след два часа? — попита Виталис.
— Напълно, синьор. Тогава вечеряме, а винаги той разпределя храната.
— Добре. Ако се прибере по-рано, кажи му, че Виталис ще го потърси тук след два часа.
— След два часа. Добре, синьоре.
Понечих да тръгна с господаря, но той ме спря.
— Остани тук — каза ми той. — Ще си починеш. Аз ще се върна.
И понеже трепнах уплашен, добави:
— Уверявам те, че ще се върна.
Бих предпочел въпреки умората да тръгна с Виталис, но бях свикнал да се подчинявам на нарежданията му и останах.
Когато тежките стъпки на господаря заглъхнаха по стълбата, момчето, което се беше ослушало с ухо, извърнато към вратата, се обърна към мене:
— От нашия край ли сте? — попита то на италиански.
Откакто бях тръгнал с Виталис, бях научил доста италиански и разбирах почти всичко на този език.
Но не говорех още достатъчно добре, та се стеснявах да си служа с него.
— Не — отвърнах аз на френски.