При тези думи той застана срещу мене и ме погледна право в очите. Нямаше вече защо да крия истината, но не смеех да отговоря открито и да му кажа какво страшно впечатление ми правеха големите му горящи очи, хлътналите страни и безкръвните устни.
— Мисля, че сте достатъчно болен, за да постъпите в болницата.
— Най-после!
И с недъгавия си крак опита да се поклони. Но почти веднага тръгна към масата и започна да я бърше.
— Стига сме разговаряли — каза той. — Гарофоли ще се прибере, а още нищо не е готово. Щом намирате, че съм бит достатъчно, за да постъпя в болницата, не си заслужава да ме бият повече — излишно е. А и боят сега ми изглежда по-тежък, отколкото преди няколко месеца. Имат право хората, като казват, че човек свиква с всичко, нали така?
Както говореше, той куцукаше около масата и нареждаше чинии и прибори. Изброих двадесет чинии. Значи при Гарофоли имаше двадесет деца. Навярно спяха по две на легло, защото виждах само дванадесет легла. И какви легла! Без чаршафи, с някакви червеникави одеяла, купени навярно от някоя конюшня, след като са станали негодни вече за конете!
— Навсякъде ли е така? — попитах аз ужасен.
— Къде навсякъде?
— Навсякъде, където има деца.
— Не зная, никога не съм бил другаде. Но вие гледайте да отидете другаде.
— Къде другаде?
— Не зная. Където и да е, ще бъдете по-добре, отколкото тук.
„Където и да е“ — това беше неопределено. Пък и какво да направя, за да накарам Виталис да промени решението си?
Докато размишлявах, без да измисля нищо, разбира се, вратата се отвори и влезе едно момче. То стискаше под мишницата си цигулка, а в свободната си ръка носеше голямо дърво от срутена постройка. По дървото, също като дърветата, които горяха в огнището, разбрах откъде Гарофоли си набавя дърва и колко му струват те.
— Дай дървото — каза Матиа, като посрещна новодошлия.
Но вместо да даде дървото на своя другар, той го скри зад гърба си.
— О, не! — каза той.
— Дай го — супата ще уври по-добре.
— Да не мислиш, че го нося за супата! Имам само тридесет и шест су и разчитам покрай него Гарофоли да не ме накаже много строго за четирите су, които не ми достигат.
— Дървото няма да ти помогне. Ще си ги платиш, ще видиш. Всеки по реда си.
Матиа каза това злобно, сякаш се радваше, че приятелят му ще бъде наказан. Бях изненадан от жестокото изражение на толкова кроткото му лице. Едва по-късно разбрах, че като живее човек с лоши хора, и сам той може да стане лош.
Настанал беше часът, когато се прибираха всички ученици на Гарофоли. След момчето с дървото дойде друго, а след него — десет други деца. Влезеше ли, всяко от тях окачваше своя инструмент на гвоздея над леглото си: едно окачваше цигулка, друго — арфа, трето — флейта или пива. Ония, които не бяха музиканти, а само показваха животни, пъхаха в една клетка своите съсели или морски свинчета.
По стълбата се чуха тежки стъпки и разбрах, че е Гарофоли. Влезе дребен човек с трескаво лице в неуверена походка. Не носеше италиански дрехи, а сиво палто.
Погледна най-напред мене и аз се смразих от погледа му.
— Кое е това момче? — каза той.
Матиа му отговори бързо и учтиво, като му предаде поръчката на Виталис.
— Ха! Значи Виталис е в Париж! — възкликва той. — Какво иска от мене?