— От страх очите ти не виждат — каза Виталис.
— Уверявам ви, че не виждам дървета.
— Няма ли някакво голямо колело?
— Нищо не се вижда.
— Да не сме се заблудили!
Не можех нищо да отговоря — не знаех нито къде сме, нито къде отиваме.
— Ще повървим още пет минути и ако не видим дървета, ще се върнем назад. Може да съм сбъркал пътя.
Сега, като разбрах, че може да сме сбъркали пътя, силите ме напуснаха. Виталис ме дръпна за ръката.
— Какво?
— Не мога вече да вървя.
— А мислиш ли, че аз мога да те нося? Държа се още на краката си само пред мисълта, че ако седнем, няма да станем вече и ще умрем тук от студ. Да вървим!
Тръгнах след него.
— Има ли по пътя дълбоки коловози?
— Няма никакви.
— Трябва да се върнем назад.
Вятърът, който духаше в гърба ни досега, ни шибна право в лицето толкова силно, че ме задуши. Стори ми се, че нещо ме пари.
На идване не се движехме бързо, но на връщане вървяхме още по-бавно.
— Щом видиш коловози, кажи ми — каза Виталис. — Правият път трябва да е вляво и да има трънлив храст на кръстопътя.
Четвърт час вървяхме така и се борехме срещу вятъра. В беззрачната нощна тишина стъпките ни отекваха по вкочанената земя. Едва си влачех каката, но сега аз мъкнех Виталис. С какво безпокойство се взирах вляво на пътя!
Изведнъж червена звездица заблещука в мрака.
— Светлина — казах аз и протегнах ръка.
— Къде?
Виталис погледна. Но макар че светлинката не трептеше много далече, той не видя нищо. По това разбрах, че зрението му е отслабнало, защото обикновено той виждаше нощем далече и погледът му пронизваше мрака.
— Защо ни е тая светлина! — каза той. — Лампа гори на масата на някой работник или край леглото на умиращ. Не можем да почукаме на тая врата. На село можем да помолим нощем за гостоприемство, но в околностите на Париж са негостоприемни. Няма тук къщи за нас. Да вървим!
Вървяхме още няколко минути, после ми се стори, че виждам път, който пресичаше нашия, а на ъгъла нещо се чернееше — навярно трънливият храст. Пуснах ръката на Виталис, за да стигна по-скоро. Пътят беше изровен от дълбоки коловози.
— Ето една трънка. Има и коловози.
— Дай ми ръката си. Спасени сме, каменоломната е на пет минути оттук. Гледай добре, трябва да видиш и китката дървета.
Стори ми се, че виждам нещо черно, и казах, че са дърветата.
Надеждата ни възвърна силите, краката не ми тежаха толкова и вървях по-леко.
Но петте минути на Виталис сякаш нямаха край.
— Повече от пет минути вървим по верния път — каза той, като се спря.
— Тъй ми се струва.
— Къде водят коловозите?
— Продължават направо.
— Входът на каменоломната трябва да бъде вляво, минали сме край него, без да го забележим. В тая тъмна нощ лесно може да се обърка човек. Но все пак по коловозите трябваше да разберем, че сме отминали.
— Уверявам ви, че коловозите не са се отбивали вляво.
— Няма какво, ще се върнем пак.
И още веднъж се върнахме обратно.
— Виждаш ли дърветата?
— Да, там вляво.
— А коловозите?
— Няма коловози.
— Сляп ли съм? — каза Виталис и си потърка очите. — Да вървим право към дърветата, дай ръка.
— Има стена.
— Това е купчина камъни.
— Не, уверявам ви, че е стена.
Думите ми лесно можеха да се проверят — намирахме се само на няколко крачки от стената. Виталис направи тия няколко крачки и сякаш не вярваше на очите си, прилепи две ръце върху препятствието, което аз наричах стена, а той — купчина камъни.
— Стена е. Камъните са правилно наредени и напипвам мазилката. Къде е входът? Потърси коловозите!
Наведох се към земята и тръгнах край стената, докато свърши, без да открия никакъв коловоз. После се върнах към Виталис и продължих издирванията си в обратна посока. Пак безуспешно — навсякъде стена! Никъде нямаше дупка в тая стена, а на земята никакъв път, никаква бразда или каквато и да е следа, която да показва, че има вход.
— Не намирам нищо друго освен сняг.
Ужасно положение! Навярно господарят ми се беше заблудил и тук не се намираше каменоломната, която той търсеше.
Когато му казах, че не намирам коловози, а само сняг, той остана за миг безмълвен, после пак прилепи ръце към стената и я опипа от край до край. Капи, който не разбираше нищо от цялата тая работа, лаеше нетърпеливо.
Вървях след Виталис.
— Да търся ли по-нататък?
— Не, каменоломната е зазидана.
— Зазидана?
— Запушили са входа и е невъзможно да се влезе.
— Ами сега?
— Какво можем да направим? Не зная. Да умрем тук.
— О, господарю!
— Да, ти не искаш да умреш, млад си, животът ти е мил. Добре, да вървим! Можеш ли да вървиш?