— Ами вие?
— Когато не мога повече, ще падна като стар кон.
— Къде да вървим?
— Ще се върнем в Париж. Срещнем ли полицаи, ще ги помолим да ни отведат в участъка. Бих желал да избегна това, но не мога да те оставя да умреш от студ. Хайде, мой малък Реми, хайде, момчето ми, смелост!
И тръгнахме назад по пътя, който бяхме вече изминали. Колко ли беше часът? Нямах никаква представа. Бяхме вървели дълго, много дълго и бавно. Беше полунощ, а може би един часът. Небето продължаваше да бъде все така мрачносиньо, без луна, с редки звезди, които изглеждаха по-дребни, отколкото обикновено. Вятърът, вместо да стихне, се беше усилил. Той дигаше вихрушка снежен прах от пътя и го шибаше право в лицето ни. Къщите, край които минавахме, бяха затворени и тъмни. Струваше ми се, че ако хората, които спяха там на топло под завивките, знаеха колко ни е студено, биха ни пуснали вътре.
Ако вървяхме бързо, можехме да се посгреем но Виталис пристъпваше едва-едва и се задъхваше. Дишаше бързо и запъхтяно, сякаш беше тичал. Запитвах ли го нещо, не ми отговаряше, а бавно ми даваше знак с ръка, че не може да говори. От полето се бяхме върнали пак в града, с други думи, вървяхме между стените, по които тук-таме се люшкаха и скърцаха железни фенери.
Виталис се спря. Разбрах, че няма вече сили.
— Да почукам ли на някоя врата? — попитах аз.
— Не, няма да ни отворят. Тук живеят цветари и градинари. Те не стават нощем. Да вървим.
Но волята му беше по-голяма от силите. След няколко крачки пак се спря.
— Трябва да си поотдъхна — рече той. — Не мога повече.
На един стобор имаше вратня, а над самия стобор се издигаше голяма купчина тор, както бива много често в зеленчуковите градини. Вятърът, като духал върху купчината, беше изсушил сламата отгоре и беше отвял доста дебел пласт на улицата, под самия стобор.
— Ще седна тук — каза Виталис.
— Нали казвахте, че ако седнем, ще замръзнем и няма да можем вече да станем.
Без да отговори, той ми кимна да струпам сламата до вратнята и не седна, а по-скоро се строполи върху тая постеля. Зъбите му тракаха и цял се тресеше.
— Донеси още слама — каза ми той, — купчината тор ще ни пази от вятъра.
От вятъра да, но не и от студа! Когато струпах всичката слама, която можех да събера наоколо, седнах до Виталис.
— Притисни се към мене — каза той — и сложи Капи върху себе си: той ще те постопли със своята топлина.
Виталис беше опитен човек и знаеше, че при положението, в което се намирахме, студът можеше да бъде смъртоносен за нас. За да се изложи на тая опасност, навярно беше съвсем съсипан.
И така беше. От петнадесет дни той си лягаше всяка вечер, след като беше изминал повече път, отколкото му позволяваха силите, и последната умора, дошла след другите, го свари много слаб, за да я издържи, много изтощен от редица усилия, от лишенията и старостта.
Съзнаваше ли той състоянието си? Не можах да узная никога. Но когато се покрих със слама и се притиснах към него, почувствувах, че се наведе над лицето ми и ме целуна. Това беше за втори — и за последен път.
Лек студ не позволява на хората, които си лягат разтреперани в леглото, да заспят, а силният продължителен студ вцепенява и приспива тези, които е сварил на открито. Такъв беше и нашият случай.
Веднага щом се сгуших до Виталис, се почувствувах отпаднал и очите ми се затвориха. Помъчих се да ги отворя и понеже не успях, ощипах си силно ръката. Но кожата ми беше нечувствителна и въпреки цялото добро желание, което вложих, едва успях да си причиня слаба болка. Ала тая болка ми възвърна донякъде съзнанието. Виталис, опрял гръб на вратнята, пъхтеше мъчително с кратки и бързи задъхвания. В моя скут, притиснат към гърдите ми, Капи вече спеше. Над главите ни вятърът продължаваше да духа и ни покриваше със сламки, които падаха над нас като сухи обрулени листа. На улицата — ни жива душа. Край нас, наоколо и в далечината — мъртва тишина.
Тая тишина ме уплаши. Защо? Не можах да разбера. Но някакъв страх, примесен с тъга, изпълни очите ми със сълзи. Струваше ми се, че тук ще умра.
И мисълта за смъртта ме пренесе в Шаванон. Бедната мама Барберен! Ще умра, без да я видя, без да видя нашата къща, моята градинка! И кой знае по каква прищявка на въображението се намирах в тая градинка: слънцето блестеше весело и топло, златоцветът бе разпукал златните си цветове, косовете пееха в храстите, а на трънливия плет мама Барберен простираше дрехите, изпрани на ручея, който бълбукаше по камъните.
Изведнъж напуснах Шаванон и се намерих на „Лебед“. Артур спеше в леглото си, госпожа Милиган беше будна, слушаше как фучи вятърът и се питаше къде ли съм в тоя страшен студ.