— Много правилно — съгласи се добрият градинар.
Къщата, пред вратнята на която се бяхме строполили, се намираше в Гласиер, а градинарят, който живееше в нея, се наричаше Акен. Когато ме приеха в тоя дом, семейството се състоеше от пет души — бащата, когото наричаха бай Пиер, две момчета — Алекси и Бенжамен — и две момичета — Етиенет, най-голямата, и Лиза, най-малката от децата.
Лиза беше няма, но не по рождение, с други думи, немотата й не беше последица на глухота. Две години тя говорила, после изведнъж, малко преди да стане на четири години, загубила способността да говори. Това нещастие, станало след някакви спазми, за щастие не засегнало ума й, който, напротив, се беше развил крайно преждевременно. Тя не само разбираше всичко, но и обясняваше, изразяваше всичко. В бедните семейства, а дори и в много други семейства често се случва недъгът на някое дете да стане причина то да бъде изоставено или намразено. Но това не беше се случило с Лиза; благодарение на своята миловидност и живост, на мекия си нрав и голямата си доброта тя беше избягнала тази участ. Братята й се държаха така, че тя не чувствуваше нещастието си, баща й не можеше да й се нагледа, а голямата сестра Етиенет я обожаваше.
Някога правото на първородство беше преимущество в благородните семейства. Днес, в работническите семейства, да се родиш първа, понякога значи да наследиш тежка отговорност. Госпожа Акен се поминала година след раждането на Лиза и от тоя ден Етиенет, която била само с две години по-възрастна от големия си брат, заела нейното място. Вместо да ходи на училище, тя трябвало да остане вкъщи, да готви, да пришива копчета или да кърпи дрехите на баща си и на братята си и да бави Лиза. Забравили, че е дъщеря и сестра, и бързо свикнали да гледат на нея само като на слугиня, и то слугиня, пред която никак не се смущаваха, защото знаеха добре, че никога няма да ги напусне и никога няма да се разсърди.
Етиенет бавела Лиза, мъкнела Бенжамен за ръка, работела цял ден, ставала рано, за да сготви супа за баща си, преди да отиде на пазар, лягала късно, за да прибере всичко след вечеря, перяла дрешките на децата в пералнята, лете, когато била за малко свободна, поливала цветята, а зиме ставала нощем от леглото си, за да покрие с рогозки разсадите, когато застудеело изведнъж, и не й оставало време да се почувствува дете, да поиграе и се посмее. На четиринадесет години лицето й беше печално и замислено като на стара, тридесет и пет годишна мома, но на него грееше кротост и примирение.
Не минаха и пет минути, откакто окачих арфата си на посочения гвоздей, и бях започнал да разказвам как сме пострадали от студа и от глада на връщане от Жантии, където сме се надявали да преспим в някаква каменоломна, и на вратата откъм градината се чу драскане и жално скимтене.
— Капи! — казах аз и скочих.
Но Лиза ме превари. Тя изтича до вратата и я отвори.
Капи с един скок се хвърли върху мене и когато го прегърнах, започна да ми лиже лицето с радостен лай. Трепереше.
— Ами Капи? — попитах аз господин Акен.
Той разбра въпроса ми.
— Капи ще остане с тебе.
Кучето сякаш също разбра — то скочи на земята, сложи дясната лапа на сърцето си и се поклони. Това разсмя много децата, особено Лиза, и за да ги позабавлявам, исках Капи да изиграе някоя комедия от програмата ни. Но той не ме послуша и като скочи на коленете ми, започна пак да ме целува. После слезе на пода и задърпа ръкава на палтото ми.
— Иска да изляза и има право.
— Ще те заведе при господаря ти.
Полицаите, които отнесли Виталис, казали, че ще трябва да ме разпитат и че ще се върнат през деня, когато се затопля и събудя. Нямах търпение да ги чакам, пък и не се знаеше дали ще дойдат. Бързах да науча какво е станало с Виталис. Може би не беше умрял, както предполагаха. Та нали аз не бях умрял. Можеше и той като мене да се е съживил.
Като видя тревогата ми и отгатна причината, бащата ме заведе при полицейския пристав, където ми задаваха въпрос след въпрос, на които отговарях едва след като ме увериха, че Виталис е умрял. Знаех много малко и го казах. Но приставът искаше да узнае нещо повече и ме разпитва надълго и широко за Виталис и за мене. За себе си отговорих, че нямам родители и че Виталис ме беше наел срещу известна сума пари, броени предварително, от мъжа на жената, която ме беше отгледала.
— А сега? — запита ме приставът.
Тук се намеси бащата:
— Ние ще се погрижим за него, ако ни разрешите.
Приставът не само разреши на градинаря, но го и поздрави за добрата му постъпка.
После трябваше да отговарям на въпросите за Виталис, а това беше доста трудно, тъй като не знаех нищо или почти нищо за него.