Но имаше една тайнствена точка, по която бих могъл да говоря — случката при последното ни представление, когато господарят ми пя така, че предизвика възхищението и учудването на дамата. Можеше да се говори и за заплахите на Гарофоли, но се питах дали не трябва да мълча по този въпрос. Биваше ли да разкрия подир смъртта на господаря си онова, което той беше крил така грижливо през живота си.
Но не е лесно за едно дете да скрие нещо от един полицейски пристав, който познава добре работата си, тъй като тия хора умеят да разпитват така ловко, че ви объркват много бързо, когато се опитате да им се изплъзнете. Така се случи и с мене.
За по-малко от пет минути приставът ме накара да кажа всичко, което аз исках да скрия, а той държеше да узнае.
— Не остава нищо друго, освен да го заведем при тоя Гарофоли — каза той на един полицай. — Като отидете на улица „Лурсин“, той ще познае къщата. Ще се качите с него и ще разпитате тоя Гарофоли.
Тръгнахме и тримата — полицаят, бащата и аз.
Както беше предвидил приставът, лесно познах къщата и се изкачихме на четвъртия етаж. Не видях Матиа, който навярно беше постъпил в болницата. Като съгледа полицай и като ме позна, Гарофоли пребледня — бездруго се уплаши. Но много скоро се успокои, като узна от устата на полицая какво ни водеше при него.
— Ах, бедният старец е умрял! — възкликна той.
— Познавахте ли го?
— Много добре.
— Тогава кажете какво знаете за него.
— Това е най-лесното. Името му не беше Виталис. Той се наричаше Карло Балзани и ако живеехте преди тридесет и пет или четиридесет години в Италия, само това име би ви казало всичко за човека, за когото се безпокоите. По това време Карло Балзани беше най-прочутият певец в цяла Италия и неговите успехи на нашите големи сцени бяха известни. Той пееше навсякъде — в Неапол, в Рим, в Милано, във Венеция, във Флоренция, в Лондон, в Париж. Ала един ден загуби гласа си. Тогава, като не можеше да бъде вече пръв между артистите, той не искаше да засенчи славата си, като се излага в недостойни за името му театри. Отказа се от името си Карло Балзани и стана Виталис, като се криеше от всички, които го познаваха през време на славата му. Но трябваше да се живее. Опита няколко занаята и не успя, падаше все по-надолу и по-надолу, докато накрая започна да разиграва обучени кучета. Но продължаваше да бъде горд в своята неволя и би умрял от срам, ако публиката научеше, че блестящият Карло Балзани е станал бедният Виталис. Случайно узнах тази тайна.
Ето значи обяснението на тайната, която беше възбудила така силно моето любопитство!
Бедният Карло Балзани, милият и чуден Виталис! Да ми бяха казали, че е бил и крал, пак нямаше да се зачудя.
Двадесета глава
Градинар
На другия ден щяха да погребат моя господар и бащата ми обеща, че ще ме заведе на погребението му.
Но на следния ден, за мое голямо огорчение, не можах да стана, защото през нощта ме хвана остра треска, която започна с тръпки и силен огън. Струваше ми се, че гърдите ме болят и че съм болен също като Добродушко след нощта, която прекара на дървото, в снега.
Всъщност аз имах остро възпаление, с други думи, белодробно възпаление, причинено от простудата през нощта, когато бедният ми господар загина.
Това гръдно възпаление ми даде възможност да оценя добротата на семейство Акен и особено — предаността на Етиенет.
Макар че обикновено бедните хора не са особено разположени да викат лекар, аз бях толкова тежко и опасно болен, че пристъпиха заради мене това правило, което е едновременно и вродено у тях, и навик. Повиканият лекар нямаше нужда от продължителен преглед и подробно описание, за да познае каква е болестта ми. Той заяви веднага, че трябва да ме занесат в болница.
Това беше всъщност най-простото и най-лесното нещо. Но бащата не се съгласи.
— Той е паднал пред нашата вратня — каза той, — а не пред вратата на болницата и затова ще трябва да го гледаме.
Лекарят оборваше с най-разумни думи това суеверно съждение, но не успя да го отклони. Решили бяха да ме оставят и ме оставиха.
И към всичките грижи на Етиенет се прибави и друга — тя стана болногледачка и ме гледаше внимателно и грижливо като същинска милосърдна сестра, без да прояви някога нетърпение или да забрави нещо. Когато биваше принудена да ме остави заради къщната работа, Лиза я заместваше и много пъти в треската си аз я виждах край леглото, устремила в мене големите си неспокойни очи. Унесен в бълнувания, мислех, че тя е моят ангел пазител, та й говорех, както бих говорил на ангел, и споделях с нея желанията и надеждите си. Оттогава свикнах неволно да я смятам за неземно същество, обкръжено с някакъв ореол, и бях напълно изненадан, като я гледах, че живее между нас, докато аз очаквах да я видя как отлита с големи бели криле.