Бащата беше един от най-опитните познавачи в Париж и когато трябваше да се върши тая работа, всичките му дни бяха заети. Това беше за нас, а особено за Етиенет лошото време, защото другари по занаят не се събират, без да си пийнат литър, понякога два, а понякога и три литра вино, и когато се отбиваше при двама или трима градинари, той се връщаше зачервен, с надебелял език и треперещи ръце.
Етиенет никога не си лягаше, преди той да се прибере, дори когато се прибираше късно, много късно. Тогава, когато бях буден или когато шумът, който той дигаше, ме събудеше, чувах от стаята си техния разговор.
— Защо не си си легнала? — питаше бащата.
— Исках да видя дали нямаш нужда от нещо.
— А, тъй ли? Госпожица Полицай ме следи!
— Ако не бях будна, с кого щеше да приказваш?
— Искаш да провериш дали вървя право. Добре, гледай! Обзалагам се, че ще отида до стаята на децата ей по тая дъска.
Неравномерни стъпки отекваха в кухнята. После наставаше тишина.
— Как е Лиза?
— Добре е, спи. Ако обичаш, не вдигай шум.
— Не вдигам шум, вървя право. Трябва да вървя право, та дъщерите да не набеждават баща си. Какво каза тя, като видя, че не се прибрах за вечеря?
— Нищо, погледна мястото ти.
— Ха, погледна мястото ми!
— Да.
— Няколко пъти ли? Няколко пъти ли погледна?
— Няколко пъти.
— И какво каза?
— Очите й казваха, че те няма.
— И те попита защо ме няма, а ти й каза, че съм с приятели, така ли?
— Не, не ме попита нищо и аз нищо не й казах. Тя знаеше много добре къде си.
— Знаеше… знаеше… Спокойно ли заспа?
— Не, сънят я обори едва преди четвърт час. И тя искаше да те чака.
— А ти какво искаше?
— Не исках да те види, като се прибираш.
Следваше кратко мълчание.
— Тиенет, ти си добро момиче. Слушай, утре ще отида у Луиза. Заклевам ти се, разбираш ли ме, заклевам ти се, че ще се прибера за вечеря. Не искам вече да ме чакаш, не искам и Лиза да заспива измъчена.
Ала обещанията и клетвите не помагаха винаги и той се прибираше все така късно, пийнеше ли първата чашка вино. Вкъщи Лиза беше всесилна, навън той я забравяше.
— Видиш ли — обясняваше той, — изпиваш първата чашка, без да мислиш, защото не можеш да откажеш на приятелите. Изпиваш втората, защото си изпил първата, и решаваш да не пиеш трета. Но колкото повече пиеш, толкова повече ти се прилива. И после виното те удря в главата, знаеш, че като си пийнеш повечко, ще забравиш мъките, няма да мислиш за дълговете, всичко пред очите ти е светло, излизаш от кожата си и се разхождаш в друг свят, там, където ти се нека. И пиеш, пиеш. Това е то.
Трябва да кажа, че това не се случваше често. Впрочем времето за подбор на шибоя не траеше дълго, а минеше ли то, бащата нямаше вече защо да излиза и не излизаше. Той не беше от тия, които отиват в кръчмата сами, нито пък си пилееше времето от леност.
Минеше ли времето на шибоя, отглеждахме други цветя — правило е градинарят да няма нито едно празно местенце в градината си. Продаде ли едни цветя, веднага трябва да ги замени с други.
Изкуство за един градинар, който работи с оглед на пазара, е да занесе цветята си на пазара, когато има възможност да вземе най-висока цена за тях. А това става по време на големите празници през годината — свети Пиер, Богородица, свети Луи, — защото има много хора, които се наричат Пиер, Мария, Луи и Луиза, и следователно тогава се продават много саксии с цветя и букети, с които се честити именният ден на близки и приятели. Всеки е виждал в навечерието на тия празници парижките улици препълнени с цветя — не само по дюкяните и пазарите, а и по тротоарите, по ъглите на улиците, по стъпалата на къщите, навсякъде, където могат да се наредят цветя.