Не останахме дълго в неизвестност — на другия ден след деня, в който бащата трябваше да плати годишната вноска с парите от продажбата на цветята, вкъщи влезе някакъв господин, облечен в черно, който не изглеждаше много вежлив, и ни подаде обгербван лист, в който попълни няколко думи на празния ред.
Беше съдебният пристав.
От тоя ден идваше толкова често, че накрая ни научи имената.
— Добър ден, Реми — казваше той. — Добър ден, Алекси. Как сте, госпожице Етиенет?
И ни даваше обгербвания лист, като ни се усмихваше приятелски.
— Довиждане, деца!
— По дяволите!
Бащата не стоеше вече вкъщи, а тичаше из града. Къде ходеше? Не знаех, защото той, така общителен преди, сега не казваше нито дума. Ходеше при разни посредници, навярно в съда.
При тази мисъл косите ми настръхваха. Виталис също се беше явил пред съда и знаех какви бяха последиците.
Сега обаче трябваше да се чака много повече и част от зимата измина така. Понеже не можехме да поправим парниците и да поставим стъкла на рамките, отглеждахме в градината зеленчук и цветя, които нямаха нужда от завет. Нямаше да се спечели много, но все пак щеше да се изкара нещо и после — това беше работа.
Една вечер бащата се върна още по-съсипан отпреди.
— Деца — каза той, — свърши се.
Поисках да изляза, тъй като разбрах, че ще каже нещо важно и понеже се обръщаше към децата си, помислих, че аз не бива да слушам.
Но с едно движение той ме спря.
— Нали и ти си от нашето семейство — каза той. — Макар че си още малък, за да схванеш това, което ще ти кажа, изпитал си вече доста нещастия и ще ме разбереш. Деца, ще ви напусна.
Всички нададоха вик, жален вик.
Лиза скочи в ръцете му и го целуна разплакана.
— О, вие знаете много добре, че не напускам доброволно такива добри деца като вас и толкова мило момиче като Лиза.
И той я притисна към сърцето си.
— Осъдиха ме да платя и понеже нямам пари, ще продадат всичко тук. А понеже парите няма да стигнат, ще ме пратят в затвора, дето ще остана пет години. Като не мога да платя с парите си, ще платя с тялото си, със свободата си.
Всички заплакахме.
— Да, тежко е — каза той, — но законът си е закон, не можем да вървим срещу него. Пет години! Какво ще стане с вас през това време? Ето страшното.
Настъпи мълчание.
— Разбира се, премислих и ето какво реших, за да не ви оставя сами и изоставени, докато съм в затвора.
Слаба надежда блесна у мене.
— Реми ще пише на сестра ми Катерина Сюрио в Дрьози, в областта Ниевр. Ще й обясни положението и ще я помоли да дойде. Катерина е разумна жена, практична е и с нея ще вземем най-доброто решение.
За пръв път пишех писмо — трудно, жестоко начало!
Макар че думите на бащата не бяха много ясни, в тях все пак се криеше известна надежда, а да се надяваш при нашето положение, беше вече много. Да се надяваш, но на какво?
Сами не знаехме, но се надявахме. Катерина щеше да пристигне, а тя беше практична жена — това беше достатъчно за обикновени и неопитни деца като нас. За практичните няма никакви трудности в живота.
Но тя не дойде така скоро, както си представяхме, и стопанската полиция, тоест ония, които арестуват длъжниците, дойдоха преди нея.
Бащата тъкмо отиваше при един свой приятел и като излезе на улицата, те го пресрещнаха. Аз бях с него и веднага ни заобиколиха. Но той не искаше да бяга, пребледня, сякаш му прилоша, и помоли с немощен глас полицаите да се прости с децата си.
— Не се отчайвайте, драги — обади се един от тях. — Затворът за дългове не е толкова страшен, там се намират и добри хора.
Върнахме се вкъщи, заобиколени от стопанските полицаи.
Отидох в градината да повикам момчетата.
Когато се върнахме, бащата държеше Лиза на ръце и тя горчиво плачеше.
Тогава един от полицаите му пошепна на ухото, но не чух какво му каза.
— Да — съгласи се бащата, — имате право, трябва.
И като стана бързо, той остави Лиза на пода. Но тя се вкопчи в него и не искаше да му пусне ръката.
Тогава той целуна Етиенет, Алекси и Бенжамен.
Стоях в един кът с премрежени от сълзи очи. Той ме повика:
— А ти, Реми, няма ли да ме целунеш? Не си ли и ти мое дете?
Изгубили бяхме и ума, и дума.
— Останете тук — каза строго той. — Това е моето желание.
И бързо излезе, като пъхна ръката на Лиза в ръката на Етиенет.
Исках да го последвам и тръгнах към вратата, но Етиенет ми направи знак да спра.
Къде да отида? Какво можех да направя?
Стояхме съвършено убити сред кухнята. Всички плачехме и никой от кае не знаеше какво да каже.
Какво да каже?
Знаехме много добре, че някой ден ще го задържат, но мислехме, че тогава Катерина ще бъде между нас, а Катерина беше нашата закрила.