Но Катерина я нямаше.
Тя пристигна около час след отвеждането на бащата и свари всички ни в кухнята, без да сме разменили нито дума. Тази, която досега ни поддържаше, също беше съкрушена. Етиенет, толкова твърда, толкова смела в борбата, беше сега също така слаба като нас. Тя не ни насърчаваше вече, останала без воля, без насока, отдадена всецяло на скръбта си, която потискаше само за да се опита да утеши Лиза. Кормчията беше паднал в морето и ние, децата, останали без човек на кормилото, без фар, който да ни насочва, без да има кой да ни изведе в пристанището, без дори да знаем има ли пристанище за нас, стояхме загубени сред океана на живота, люшкани произволно от вятъра, безсилни да направим или измислим нещо, с ужас в душата и с отчаяно сърце.
Твърда жена излезе леля Катерина, предприемчива и с воля. Десет години била дойка в Париж, на пет пъти в различно време. Познаваше трудностите в живота и, както казваше самата тя, умееше да се справя с тях.
Облекчение беше за нас тя да ни ръководи, а ние да й се подчиняваме. Имахме вече опора и се изправихме на краката си.
За бедна селянка без образование тя поемаше тежка отговорност, която можеше да смути и най-смелите — цяла челяд сирачета, от които най-голямото нямаше още седемнадесет години, а най-малкото беше нямо. Какво да прави с тия деца? Как да се нагърби с тях, когато тя самата трудно преживяваше?
Бащата на едно от децата, които бе откърмила, беше нотариус. Тя отиде да се посъветва с него и по неговите съвети и с негова помощ съдбата ни бе решена. После отиде да се разбере с бащата в затвора и осем дни след пристигането си в Париж, без да ни спомене нито веднъж за своите постъпки и за намеренията си, тя сподели с нас решението, което беше взела.
Понеже бяхме малки, за да продължим да работим сами, всяко от децата щеше да отиде при някой чичо или леля, които се бяха съгласили да ги вземат.
Лиза отиваше при леля Катерина в Морваи.
Алекси — при някакъв чичо, който беше миньор във Варс, в Севените.
Бенжамен при друг чичо, който беше градинар в Сен Кантен. А Етиенет при друга леля, която беше омъжена в Шарант, на морския бряг, в Еснанд.
Слушах тия разпореждания и чаках да дойде моят ред. Но понеже леля Катерина млъкна, аз пристъпих и попитах:
— Ами аз?
— Ти ли? Ти не си от нашия род.
— Ще работя за вас.
— Не си от нашия род.
— Попитайте Алекси и Бенжамен не ме ли бива за работа.
— Но те бива и да ядеш, нали?
— Не, не, той е от нашето семейство — обадиха се всички.
Лиза пристъпи и сплете умолително ръце пред леля си. Това движение беше по-красноречиво от всякакви думи.
— Разбирам те много добре, миличка — каза леля Катерина, — ти искаш той да дойде с тебе. Но, видиш ли, в живота човек не постъпва винаги, както иска. Ти си моя племенница и като стигнем у дома, ако мъжът ми каже някоя дума накриво или се навъси, като се съберем на масата, ще му отговоря веднага: „Тя ни е роднина, кой друг ще се смили над нея, ако не сме ние?“ Което казвам за нас, се отнася и за чичовците от Сен Кантен и от Варс, и за лелята от Еснанд. Приемат се роднини, но не и чужди. Хлябът не достига и за своите, камо ли за другите.
Почувствувах, че няма какво да възразя, нямаше какво и да добавя. Думите й бяха съвсем прави. Не бях от техния род. Нямаше защо да настоявам — да моля, значеше да прося милостиня. И все пак бих ли ги обичал повече, ако бях от техния род? Алекси, Бенжамен не бяха ли мои братя? Етиенет, Лиза не ми ли бяха сестри? Не ги ли обичах достатъчно? А Лиза не ме ли обичаше така, както обичаше Бенжамен или Алекси?
Леля Катерина не отлагаше никога взетите решения. Тя ни предупреди, че утре ще се разделим, и след това ни прати да си лягаме. Щом влязохме в нашата стая, всички ме заобиколиха, а Лиза ме прегърна разплакана. Тогава разбрах — въпреки мъката от предстоящата раздяла те мислеха за мене, мене жалеха и почувствувах, че наистина съм им брат. Тогава в смутения ми ум се роди неочаквана мисъл или по-право, тъй като трябва да спомена и доброто, и лошото, някакво вътрешно вдъхновение осени моя ум.
— Слушайте — казах им аз, — виждам, че вашите роднини не ме искат, но вие ме смятате от вашето семейство, нали?
— Да — заявиха и тримата, — ти винаги ще бъдеш наш брат.
Лиза, която не можеше да говори, потвърди тия думи, като ми стисна ръката и ме погледна с толкова обич, че очите ми се насълзиха.
— Да, аз ще бъда ваш брат и ще ви го докажа.
— Къде искаш да постъпиш? — запита Бенжамен.
— Има едно място у Пернюи. Искаш ли да отида да говоря утре сутринта за тебе? — попита Етиенет.
— Не искам да постъпвам никъде. Ако постъпя, ще трябва да остана в Париж и няма да ви видя вече. Ще навлека пак кожуха си, ще откача арфата от гвоздея, където татко ви я остави, и ще тръгна от Сен Кантен за Варс, от Варс за Еснанд и от Еснанд за Дрьози. Ще навестявам всички ви един след друг и така покрай мене вие ще бъдете винаги заедно. Не съм забравил песните и танците си. Ще си изкарвам хляба.