Дойде време за прощаване. Лелята го съкрати. Тя накара Етиенет, Алекси и Бенжамен да се качат във фиакъра и ми каза да сложа Лиза на скута й.
После, като ме видя, че не се помръдвам от мястото си, бутна ме леко и затвори вратичката.
— Целунете баща си от мене — извиках аз, — тъй като…
Ридание ме задави.
— Карай! — викна тя.
И колата тръгна.
През сълзи видях как Лиза си подаде главата през спуснатото стъкло и ми изпрати с ръка целувка. После колата свърна бързо в напречната улица и остана само облак прах.
Свърши се!
Облегнат на арфата, с Капи, сгушен в краката ми, аз дълго гледах несъзнателно прахта, който се стелеше бавно на улицата.
Един съсед беше натоварен да заключи къщата и да предаде ключовете на собственика. Той ме изтръгна от моето вцепенение и ме възвърна към действителността.
Втора част
Двадесет и втора глава
Напред
Напред!
Светът беше открит пред мене и аз можех да тръгна, накъдето ми хрумне — на север или на юг, на запад или на изток.
Бях дете и сам си бях господар!
Уви, точно това беше печалното за мене!
Колко деца си казват тихичко: „Ах, да можех да правя каквото си искам! Да бях свободен! Да си бях сам господар!“ Колко деца очакват с нетърпение блажения ден, в който ще бъдат свободни… да вършат глупости!
А аз си казвах: „Ах, защо нямам кой да ме посъветва, да ме упъти!“
То е, защото между тия деца и мене имаше разлика… и то страхотна.
Тия деца вършат глупости, но те имат зад себе си кой да им подаде ръка, когато падат, или да ги дигне, когато са на земята, а аз нямах никого. Ако падах, трябваше да падна докрай и после да се дигна съвсем сам, ако не съм се пребил. А бях достатъчно опитен, за да разбера, че можех прекрасно да се пребия.
Макар и малък, бях преживял доста нещастия и бях по-предпазлив и по-внимателен, отколкото са обикновено моите връстници — преимущество, което ми струваше скъпо!
И сега, преди да се впусна на дълъг път, реших да видя човека, който през последните години ми беше като баща. Щом леля Катерина не ме взе с децата да се сбогувам с него, можех, длъжен бях да отида и сам да го целуна.
Не бях ходил никога в затвора за дългове, но напоследък бях слушал да се говори много за него и бях Уверен, че ще го намеря. Щях да тръгна по пътя за Мадлен, който ми бе добре познат, и там щях да попитам къде е затворът. Щом като леля Катерина и децата са успели да видят баща си, и на мене навярно ще ми позволят да го видя. Аз също съм или по-скоро бях негово дете и той ме обичаше!
Не смеех да мина през целия Париж с Капи, който тичаше по петите ми. Какво бих отговорил на полицаите, ако ме запитат? От всичко, което ме беше наплашило през моя житейски опит, най-много се боях от полицията. Не бях забравил Тулуза. Вързах Капи с една връв, което, изглежда, засегна силно неговото честолюбие на обучено и възпитано куче. После хванах връвта и тръгнахме двамата към затвора „Клиши“.
Има на тоя свят печални неща, които навяват зловещи мисли. Не зная нищо по-грозно и по-печално от врата на затвор.
Спрях се за миг, преди да се реша да вляза в затвора „Клиши“, сякаш ме беше страх, че ще ме задържат и че вратата, тази отвратителна врата, ще се затвори зад гърба ми и няма да се отвори вече.
Представях си, че е мъчно да излезеш от затвора, но не знаех, че е мъчно и да влезеш. Научих го от опит.
Но тъй като не се оставих нито да ме изхвърлят, нито да ме изпъдят, успях да стигна при този, когото бях дошъл да видя.
Въведоха ме в една стая за свиждане, където нямаше нито решетки, нито прегради, както си мислех, и малко след това влезе бащата, който не беше окован във вериги.
— Чаках те, скъпи Реми — каза ми той, — и посмъмрих Катерина, че не те беше довела с децата.
От сутринта бях тъжен и потиснат, но тези думи ме ободриха.
— Госпожа Катерина не пожела да ме вземе със себе си.
— Не е било възможно, момчето ми, на тоя свят човек върши не това, което желае. Уверен съм, че ти би работил съвестно, за да заслужиш хляба си, но зет ми Сюрио не би могъл да ти даде никаква работа. Той е пазач на шлюз в Нивернезкия канал, а знаеш, че там не наемат работниците градинари. Децата ми казаха, че си искал да се заловиш пак за стария си занаят. Забрави ли, че едва не умря от студ и глад пред нашата вратня?
— Не, не съм забравил.
— А тогава не беше съвсем сам, имаше господар да те напътва. Тежко е, момчето ми, да тръгнеш сам на твоята възраст по големите пътища.
— Капи е с мене.
Както винаги, когато чуеше името си, Капи отговори с лай, който означаваше: „Тук съм! Ако ви трябвам за нещо, ето ме!“