— Да! Капи е добро куче, но все пак е куче. Как ще си изкарваш хляба?
— Ще пея и ще карам Капи да играе комедии.
— Капи не може да играе сам комедии.
— Ще го науча на фокуси. Капи, нали ще научиш всичко, което ти кажа?
Той сложи лапа на гърдите си.
— Слушай, момчето ми, ако си разумен, ще постъпиш някъде на работа. Ти си вече добър работник и така ще бъде по-добре, отколкото да се скиташ по пътищата, което е работа за мързеливците.
— Аз не съм мързелив, знаете много добре това, и никога не сте ме чували да се оплаквам, че имам много работа. У вас бих работил с всички сили и бих останал винаги при вас. Но не искам да постъпвам другаде.
Навярно съм казал тези думи някак особено, защото бащата ме изгледа за миг, без да отговори.
— Ти си ни разказвал — рече той най-после, — че Виталис те е учудвал много често, когато не си го знаел кой е, с начина, по който гледал хората, и с държанието си на господин, което сякаш показвало, че и той самият е господин. Знаеш ли, че ти също имаш такова държане? Не искаш да постъпиш другаде, така ли? Както обичаш, момчето ми. Казах ти всичко това за твое добро, не за друго, вярвай ми. Мисля, че трябваше да ти говоря, и го направих. Ти си сам господар на себе си, тъй като нямаш родители, а и аз не мога вече да ти бъда баща. Един клет нещастник като мен няма право да заповядва.
Всичко, което ми каза бащата, страшно ме смути, още повече че и аз самият си го бях казвал вече, ако не със същите думи, то поне приблизително.
Да, тежко беше да тръгна съвсем сам по дългите пътища, чувствувах го, виждах го и ако бяхте водили скитнически живот като мене, ако бяхте прекарвали нощи като нощта, когато вълци изядоха кучетата ни, или пък като нощта в каменоломната в Жантий, ако бяхте търпели студ и глад като мене, ако бяхте гонени от село на село, без да можете да изкарате нито едно су, както се случи с мене, докато Виталис беше в затвора — щяхте да знаете какви са опасностите и неволите на скитническия живот, при който не само утрешният ден не е никога осигурен, но и настоящият миг е неизвестен.
За да се откажа от тоя живот, имаше само един изход и бащата сам ми го посочи — да постъпя на работа. Ако се откажех от тоя волен и скитнически живот, трябваше да престъпя обещанието си към Етиенет, Алекси, Бенжамен и Лиза, с други думи, трябваше да ги изоставя. Всъщност Етиенет, Алекси и Бенжамен можеха и без мене, щяха да си пишат. Но Лиза! Лиза не знаеше да пише, леля Катерина също не пишеше — Лиза щеше да бъде загубена, ако я изоставех. Какво би си помислила за мене? Само едно — че не я обичам вече, че не обичам нея, която беше толкова привързана към мене, нея, с която бях толкова щастлив! Невъзможно!
— Не искате ли да ви съобщавам как са децата? — попитах аз.
— Те ми споменаха за това, но аз не мисля за нас, като те убеждавам да се откажеш от стария си занаят на уличен певец. Никога не бива да мисли човек за себе си, преди да е помислил за другите.
— Точно тъй, татко. Ето че вие самият ми посочвате какво трябва да правя. Ако от страх пред опасностите, за които говорите, се откажа от задължението, което съм поел, ще мисля за себе си, няма да мисля за вас, няма да мисля за Лиза.
Той ме изгледа пак, но по-продължително. После изведнъж хвана и двете ми ръце.
— Слушай, момче, трябва да те целуна за тия думи, Ти имаш добро сърце, а истината е, че това не зависи от възрастта.
Бяхме сами в стаята за свиждане, седнали на една пейка, един до друг, и аз се хвърлих в прегръдките му.
— Ще ти пожелая само едно — продължи бащата. — Бог да те пази, мое мило момче!
И двамата стояхме няколко минути мълчаливи, но времето минаваше и настана часът на раздяла.
Изведнъж бащата бръкна в джоба на жилетката си и извади оттам голям сребърен часовник, който беше окачен за петелката с малка кожена каишка.
— Не бива да се разделим, без да ти дам нещо за спомен. Ето моя часовник, вземи го. Не е много скъп, разбираш, нали — иначе щях да бъда принуден да го продам. Не върви и много добре — от време на време трябва да се побутва. Но е единственото нещо, което имам сега, и затова ти го давам.
С тези думи той ми сложи часовника в ръката и понеже не исках да приема такъв скъп подарък, добави тъжно:
— Тук не ми е нужно да зная колко е часът. Времето и така тече много бавно и ще умра от скука, ако броя часовете. Сбогом, мой малък Реми, целуни ме още веднъж. Ти си славно момче и запомни, че винаги трябва да бъдеш такъв.
Струва ми се, че той ме улови за ръката и ме изпрати до изхода. Но какво стана накрая, какво си казахме, не помня — толкова бях смутен и развълнуван.
Когато си спомня за тая раздяла, в паметта ми изниква само чувството на вцепенение и безсилие, което ме обзе целия, когато се намерих на улицата.