Мисля, че стоях дълго, много дълго на улицата, пред вратата на затвора, без да се реша да свърна наляво или надясно, и навярно бих стоял така, докато мръкне, ако изведнъж ръката ми не напипа случайно в джоба кръгъл и твърд предмет.
Неволно и без да съзнавам добре какво правя, го опипах: часовникът ми!
Веднага скърби, тревоги, страх — всичко изчезна. Детето в мене мислеше вече само за часовника си. Имах часовник в джоба си, свой собствен часовник, на който можех да гледам колко е часът. Измъкнах го от Джоба си, за да видя колко е часът: дванадесет. Нямаше никакво значение за мене дали беше дванадесет часът, или десет, или два, но бях много щастлив все пак, че беше дванадесет. Защо? Трудно бих могъл да отговоря, но така беше. Ах, дванадесет! Кога стана дванадесет? Знаех, че е дванадесет, часовникът ми каза. Ей, че приятна работа! Стори ми се, че часовникът е нещо като довереник, с когото можеш да се посъветваш, да поговориш.
— Колко е часът, приятелю часовник?
— Дванадесет, драги Реми.
— А, дванадесет! Тогава ще трябва да направя това и това, нали?
— Разбира се.
— Добре, че ми напомни, иначе щях да забравя.
— Аз съм тук, за да не забравяш.
С Капи и с часовника имах вече с кого да разговарям.
Часовникът ми! Ето две думи, които е приятно да изговаряш. Толкова много желаех да имам часовник и винаги сам се уверявах, че никога няма да имам. А ето че в джоба ми цъкаше часовник. Не вървял много добре, казваше бащата. Нямаше значение. Вървеше и това беше достатъчно. Трябвало да се побутва с пръст. Щях да го побутвам, и то здравата, без да го жаля, а ако не помогнеше, сам щях да го разглобя. Това щеше да бъде забавно. Щях да видя какво има в него и кое го кара да върви. Трябва да слуша, иначе ще бъда много строг.
Толкова се бях увлякъл в радостта си, че не забелязвах как Капи се радваше почти колкото мене. Той дърпаше крачола на панталона ми и джафкаше от време на време. Най-после заджафка толкова силно, че ме изтръгна от мислите.
— Какво искаш, Капи?
Той ме погледна и понеже бях много смутен и не го разбрах, почака малко, после се изправи насреща ми и сложи лапата си върху джоба, където беше часовникът.
Искаше да види колко е часът, „за да каже на почитаемата публика“, както по времето, когато работеше при Виталис.
Показах му часовника. Гледа го доста продължително, сякаш искаше да си припомни, после размаха опашка и излая дванадесет пъти. Не беше забравил. Ах, колко пари щяхме да печелим с нашия часовник. Ето още един номер, на който не бях разчитал.
Понеже всичко ставаше на улицата, срещу вратата на затвора, някои хора ни гледаха любопитно, а други дори се спираха.
Ако смеех, бих дал веднага представление, но страхът от полицаите ме възпря.
Прочее часът беше дванадесет — трябваше да тръгваме.
Напред!
Хвърлих последен прощален поглед към затвора, зад стените на който клетият татко Акен щеше да стои затворен, докато аз щях да ходя на воля, където пожелая, и тръгнахме.
Най-необходимото нещо за моя занаят беше една карта на Франция. Знаех, че ги продават по кейовете, и реших да си купя. И тръгнах към кейовете.
Когато минавах по площад „Карусел“, очите ми неволно се спряха върху часовника на замъка Тюйлери и ми хрумна да видя дали моят часовник и часовникът на замъка показват едно и също време, както би трябвало да бъде. Моят часовник показваше дванадесет и половина, а часовникът на замъка — един часа. Кой от двата не беше верен? Исках да побутна с пръст моя часовник, но размислих и се въздържах. Нищо не доказваше, че моят часовник не е верен, моят скъп и хубав часовник. А можеше и часовникът на замъка да не е в ред. И си прибрах часовника в джоба, като си казах, че за моята работа моето време е точно време.
Дълго трябваше да търся карта, такава, каквато исках — да бъде залепена на платно, да се сгъва и да не струва повече от двадесет су, което беше много пари за мене. Накрая намерих една толкова пожълтяла, че продавачът ми я даде за седемдесет и пет сантима.
Сега вече можех да напусна Париж и реших да направя това колкото е възможно по-скоро.
Можех да тръгна по два пътя: за Фонтенбло, през Италианската врата, и за Орлеан, през Мон Руж. Всъщност безразлично ми беше по кой ще тръгна и случайно избрах пътя за Фонтенбло.
Вървях по улица „Муфтар“, чието име, което прочетох на една синя табела, ми навея рой спомени — Гарофоли, Матиа, Рикардо, тенджерата със заключения с катинар похлупак, камшика с кожените ремъци и най-после Виталис, моя беден добър господар, който умря, защото не ме остави при жестокия падроне на улица „Лурсин“, и ми се стори, като стигнах черквата „Сен Медар“, че познах в едно дете, облегнато на черковната стена, малкия Матиа: същата голяма глава, същите влажни очи, същите изразителни устни, същото кротко и примирено лице, същата комична външност. Но чудно нещо, ако беше той, никак не беше пораснал.