Когато стигнахме в околностите на Варс, беше два или три часът следобед и ярко слънце блестеше на ведрото небе. Но с приближаването ни към града се смрачаваше. Между небето и земята висеше гъст облак дим, който се влачеше тежко, разкъсван от високите комини. Повече от час ние слушахме могъщо хъркане, прилично на морски рев, придружено от глухи удари — ревяха вентилаторите, глухо удряха парните чукове и млатовете.
Знаех, че чичото на Алекси е миньор във Варс и че работи в рудника Трюйер. Като влязохме във Варс, попитах къде се намира рудникът Трюйер и ме изпратиха на левия бряг на Дивон, в малка долчинка, сред която се намира сухото корито на ручея, който е дал името си на рудника.
Докато градът е непривлекателен, долчинката има съвсем печален изглед. Около нея стърчат голи канари без дървета, без трева, с дълги ивици сиви камъни, прорязани само тук-таме с жилки червена пръст. Влезеш ли в долчинката, ще видиш само сградите за използуване на рудника — заслони, конюшни, складове, канцеларии, и комините на парните машини, а наоколо се издигат купища въглища и камъни.
Когато наближавахме постройките, една млада жена със зареян поглед, с разпуснати коси, която мъкнеше за ръка малко дете, ни посрещна и ме спря.
— Ще ми покажете ли някой прохладен път? — запита ме тя.
Погледнах я смаян.
— Път с дървета, със сянка, край него малък ручей, който да ромоли по камъните, а в листата да чуруликат птици.
И започна да си свирка весело.
— Не знаете ли такъв път? — продължи тя, като видя, че не й отговарям, но сякаш без да забележи учудването ми. — Жалко. Тогава е още далече. Надясно ли е, или е наляво? Кажи ми, момче. Търся и не мога да го намеря.
Тя говореше с изключителна лекота, като махаше с едната си ръка, а с другата галеше нежно детето си по главата.
— Питам те за такъв път, защото съм уверена, че ще срещна там Мариус. Познаваш ли Мариус? Не? Той е бащата на моето дете. Когато го изгори в рудника гризу, оттегли се в прохладен път. Разхожда се вече само по прохладни пътеки, хубаво е за изгарянията. Той знае къде има такива пътеки, аз не зная. Затова не съм го виждала от шест месеца. А шест месеца са много, когато човек обича. Шест месеца, шест месеца!
Тя се обърна към минните постройки и като посочи с дива сила комините на парната машина, които бълваха облаци дим, извика:
— Подземна работа, дяволска работа, върни ми Мариус!
После се обърна пак към мене:
— Ти не си от тоя край, нали? Кожухът ти, шапката ти показват, че идеш отдалече. Иди в гробищата и брой — едно, две, три, едно, две, три — всички умрели в рудника.
Тогава сграбчи детето и го притисна към гърдите си.
— Няма да ти дам моя малък Пиер, никога!… Водата е приятна, водата е прохладна. Къде е пътят? Не го знаеш, значи си също така глупав като тези, които ми се смеят право в лицето. Защо ме задържаш тогава? Мариус ме чака.
Тя ми обърна гръб и закрачи бързо, като си свиркаше весело.
Разбрах, че е някоя луда, която е загубила мъжа си, загинал при избухване на газа гризу, тая страшна напаст, и пред входа на рудника, в пустата местност, под черното небе срещата с тая клета жена, обезумяла от скръб, дълбоко ни опечали.
Казаха ни къде да намерим чичо Гаспар. Той живееше близо до рудника, в стръмна лъкатушна уличка, която се спускаше от хълма към ручея. Когато го потърсих, една жена, която се беше облегнала на вратата и разговаряше с една от съседките си, облегната на друга врата, ми отговори, че ще се прибере чак в шест часа, след работа.
— За какво ви е? — попита тя.
— Искам да видя Алекси.
Тогава тя ме изгледа от главата до петите и погледна Капи.
— Вие сте Реми, нали? — рече тя. — Алекси ни е говорил за вас. Той ви очакваше. А кой е този?
И тя посочи Матиа.
— Мой другар.
Беше лелята на Алекси. Мислех, че ще ни покани да влезем и да си починем, защото прашните ни крака и почернелите ни от слънцето лица ясно издаваха нашата умора. Но тя не стори това, а само повтори, че ако се върна в шест часа, ще намеря Алекси, който бил в рудника.