Нямах сърце да искам това, което не ми даваха. Поблагодарих й за отговора и тръгнахме из града да търсим хлебар, защото бяхме страшно гладни — яли бяхме рано сутринта, и то някаква коричка, останала ни от снощната вечеря. А се и срамувах от това посрещане, защото чувствувах, че Матиа се питаше какво означава то. Затова ли бихме толкова път?
Струваше ми се, че Матиа ще си създаде лоша представа за приятелите ми и когато му говоря за Лиза, няма да ме слуша вече така благосклонно. А държах много предварително да обикне Лиза и да се привърже към нея.
Начинът, по който ни посрещнаха, не ни насърчаваше да се върнем в къщата и затова малко преди шест часа отидохме да чакаме Алекси пред изхода на рудника.
Експлоатирането на рудниците Трюйер става през три шахти, които се наричат шахта „Свети Жулиен“, шахта „Света Алфонсина“ и шахта „Свети Панкрас“, тъй като в каменовъглените рудници е прието да се наричат обикновено с имена на светци подемните, вентилационните и водоотливните, с други думи, водоизчерпателни шахти. Тия светии са избрани по календара в деня, в който започва изкопаването, и служат не само за имена на шахтите, но напомнят и датите. Тия три шахти не се използуват за спускане на работниците в забоите и за изкачването им. Работниците се спускат и се качват през една галерия, която излиза при лампистерната, а свършва при първия хоризонт, който се копае, и е свързана с всички части на рудника. Това е направено, за да се избягнат злополуките, които стават много често в шахтите, когато някой кабел се скъса или някоя клетка срещне препятствие и строполи мъжете в дупка, дълбока двеста-триста метра. Същевременно са се опитали да избягнат и резките промени, на които са изложени работниците — от дълбочина двеста метра, където температурата е равномерна и висока, те минават изведнъж, когато ги изкачи подемникът, на неравномерна температура и се разболяват от плеврити и пневмонии.
Уведомен през коя галерия ще излязат работниците, застанах с Матиа и Капи пред нейния вход и малко след като удари шест часът, видях да трептят в мрачните дълбини на галерията светли точици, които бързо растяха. Бяха миньорите, които с лампа в ръка излизаха от рудника, след като бяха привършили работата си. Пристъпваха бавно, с тежка походка, сякаш ги боляха коленете, нещо, което си обясних по-късно, когато аз самият се движех по стълбите и стълбичките, които се спускат до най-долния хоризонт. Лицата им бяха черни като на коминочистачи, дрехите и шапките им бяха покрити с въглищен прах и с пръски мокра кал. Като минаваха покрай лампистерната, всеки влизаше и закачваше на гвоздей лампата си.
Колкото и да внимавах, не видях Алекси и ако той не ми се беше хвърлил на врата, щях да го оставя да отмине, без да го позная — толкова малко приличаше сега, черен от главата до петите, на другаря, който тичаше някога по пътечките на нашата градина с чиста риза с навити до лактите ръкави и с разкопчана яка, която откриваше бялата му шия.
— Това е Реми — каза той, като се обърна към един около четиридесетгодишен мъж, който вървеше до него и имаше добро и открито лице като татко Акен. Нямаше нищо чудно в това, нали бяха братя.
Разбрах, че е чичо Гаспар.
— Отдавна те чакаме — каза добродушно той.
— Много е дълъг пътят от Париж до Варс.
— А краката ти са къси — пошегува се той.
Капи, щастлив, че виждаше Алекси, изразяваше своята радост, като го дърпаше здравата със зъби за ръкава.
През това време обяснявах на чичо Гаспар, че Матиа е мой другар и мой съдружник, когото познавам отпреди, но сега пак съм го срещнал и че никой не свири на корнет като него.
— А това е господин Капи — каза чичо Гаспар. — Утре е неделя. Като си отпочинете, ще ни дадете едно представление. Алекси казва, че това куче е по-умно от учител и от актьор.
Колкото притеснен се почувствувах пред леля Гаспар, толкова добре ми беше с чичото. Той беше наистина достоен брат на татко Акен.
— Поприказвайте си, момчета, навярно имате много да си говорите. А аз ще си побъбря с тоя момък, който свири така хубаво на корнет.
И цяла седмица да си говорехме, нямаше да ни стигне. Алекси искаше да узнае как съм пътувал, аз бързах да науча свиква ли с новия си живот, така и двамата се увлякохме във въпроси и през ум не ни минаваше да си отговаряме. Вървяхме бавно и работниците, които се прибираха по домовете си, ни изпреварваха. Те вървяха на дълга върволица, която запълваше цялата улица, всички черни от същия тоя прах, който покриваше на дебел пласт почвата. Когато наближихме къщата, чичо Гаспар се обърна към нас.