— Момчета — каза той, — ще вечеряте у дома.
Никоя покана не ми беше доставяла по-голямо удоволствие, защото по пътя се питах дали, като стигнем пред вратата, не ще трябва да се разделим, тъй като посрещането на лелята не ми беше вдъхнало голяма надежда.
— Ето Реми — каза той, като влезе в къщата, — а това е неговият приятел.
— Видях ги вече преди малко.
— Ха, толкова по-добре! Значи се познавате. Те ще вечерят у дома.
Бях, разбира се, много щастлив, че ще вечерям с Алекси, с други думи, че ще прекарам вечерта с него, но да си призная откровено, бях щастлив и че ще вечерям. Откакто бяхме напуснали Париж, ядяхме каквото ни падне — тук коричка, там залък хляб, но рядко се хранехме както трябва, седнали на стол, със супа в чинията. С парите, които печелехме, бяхме наистина достатъчно богати да си платим угощенията в добри странноприемници, но трябваше да пестим за кравата на кралския син, а Матиа беше много добро момче и се радваше почти колкото мене при мисълта, че ще купим нашата крава.
Но и тая вечер нямахме щастие да си похапнем както трябва. Седнах пред масата, на стол, но не ни поднесоха супа. Повечето минни предприятия бяха отворили снабдителни магазини, където работниците намираха на костуема цена всичко, което им беше необходимо. Ползата от тия магазини беше явна: работникът намираше там качествени продукти, и то на ниска цена, като му удържаха сметката от петнадесетдневната заплата, и по този начин не беше принуден да купува на вяра от малки търговци на дребно, които биха го разорили. Не правеше дългове. Но като всички хубави неща и това си имаше лошата страна: във Варс жените на работниците нямаха навик да работят, докато мъжете им бяха в рудника. Оправяха къщата и тръгваха една у друга на кафе или на шоколад, които бяха купили от снабдителния магазин, разговаряха, бъбреха, а когато се мръкваше, с други думи, когато дойдеше време мъжът да излезе от рудника и да се прибере за вечеря, нямаха време да сготвят вечерята. Тогава изтичваха в магазина и купуваха колбаси. Това не ставаше винаги, разбира се, но се случваше много често. И затова нямахме супа — леля Гаспар си беше побъбрила. Впрочем това й беше навик и по-късно видях, че сметката й в магазина се състоеше предимно от два продукта — кафе и шоколад, от една страна, и колбаси, от друга. Чичото беше кротък човек, който обичаше най-много спокойствието си. Ядеше си колбасите и не се оплакваше или ако направеше някоя забележка, правеше я съвсем меко.
— Ако не ставам пияница — казваше той, като си подаваше чашата, — то е, защото съм добродетелен. Гледай да ни направиш утре супа.
— Ами време?
— То по-бързо ли тече на земята, отколкото под нея?
— А кой ще ви закърпи? Вие съсипвате всичко.
Тогава той поглеждаше изпоцапаните си с въглища и скъсани тук-таме дрехи и казваше:
— Истината е, че сме облечени като принцове.
Вечерята ни не трая дълго.
— Момче — каза чичо Гаспар, — ти ще спиш при Алекси.
После се обърна към Матиа:
— А ти ела в пекарницата, ще гледам да ти направим удобно легло от слама и сено.
Цялата вечер и до късно през нощта аз и Алекси не спахме.
Чичо Гаспар беше въглекопач — къртеше с кирка въглищата в рудника. Алекси беше возач, буташе, возеше по релси във вътрешността на рудника вагонетка, пълна с изкопани въглища, от забоя до една шахта. Като стигнеше в шахтата, окачваха вагонетката за кабел и я извличаха горе с помощта на машина.
Алекси беше отскоро миньор, но вече обичаше рудника си и се гордееше с него: той бил най-хубавият и най-интересният рудник в тоя край. Разказваше с увлечението на пътник, дошъл от незнаен край, който е намерил внимателни уши да го слушат.
Най-напред се тръгвало в издълбана в скалата галерия и след като се вървяло десетина минути, стигало се до права и стръмна стълба; после в подножието на тая стълба имало дървена стълбичка, после друга стълба, после пак стълбичка и така се стигало до първия хоризонт, на дълбочина около петдесет метра. После, за да се стигне вторият хоризонт на деветдесет метра и третият на двеста метра, пак се слизало по стълби и стълбички. Алекси работел на третия хоризонт и за да стигне дълбочината на своя забой, трябвало да измине три пъти повече път от пътя, който изминават тези, които се изкачват на кулите на Парижката света Богородица.
Но ако изкачването и слизането в кулите на Парижката света Богородица, където стълбата е правилна и добре осветена, е лесно, не е така в рудника, където стъпалата, издълбани според видоизмененията на скалата, са ту високи, ту ниски, ту широки, ту тесни. Нямало никаква друга светлина освен светлината на лампата, която носел в ръка, и стъпвал по хлъзгава кал, непрестанно мокра от водата, която се изцеждала капка по капка и понякога падала студена по лицето.