Усмихвам се. Много ти благодаря, господин Д.
Влизам в салона за посрещани и попадам сред тълпа, надвесила се над бариерите, докато чака любимите хора да слязат от съответните самолети. Навсякъде се разнася аромат на празнично настроение. По високоговорителите ехтят пожелания и коледни песни, навсякъде е украсено с гирлянди и пъстри светлини. Около мен се чува английски акцент и долавям части от разговори, сякаш съм попаднала между две станции, докато съм търсела трета.
— Миличка, изглеждаш великолепно с този тен. Тенът много й отива, нали, Дейвид? А тук беше вълчи студ…
— … колко гъзарчета намляска на Бали…
— … ама как така има закъснение, мили? Майка му мечка! Трябва да сме в гражданското след по-малко от час…
— … как е в Гоа? Успя ли да отидеш на някое от плажните партита…
— … записахме всички серии на сапунката „Коронейшън Стрийт“, така че щом се приберем, слагам чайника. Сигурна съм, че нямаш търпение да изпиеш една хубава чаша чай след чуждестранните разредени помии…
Намляска? Гъзарчета? Майка му мечка? Вълчи студ? Разредени помии? Ама какви ги дрънкат тези? Чудя се на необичайните думи и изрази, които звучат божествено с английски акцент, и се промъквам през тълпата. Би трябвало някой да ме чака, въпреки че нямам абсолютно никаква представа как ще го позная…
— Емили Олбрайт?
Сред блъсканицата забелязвам дребна фигурка във вълнен костюм, вдигнала табелка с името ми. Насочвам се към нея и тегля количката с багажа след себе си.
— Здрасти — започвам любезно аз. — Много ми е приятно.
Жената с табелата ми се усмихва доволно и подава ръка.
— Госпожица Сотин. Аз съм вашият екскурзовод. И на мен ми е много приятно да се запознаем — отвръща весело тя и забелязвам, че в лешниковите й очи танцуват искрици.
Има нещо у нея, което ме кара да се замисля. Струва ми се позната. Дали не съм я срещала някъде? Опитвам се да си припомня. По лицето й няма и следа от грим, а косата й е стегната в кок. Въпреки строгия на пръв поглед вид тя е вероятно на същата възраст като четирийсет и кусур годишните жени, които срещам по улиците на Манхатън, които изглеждат значително по-млади благодарение на светлите кичури, които редовно поддържат.
Усмихвам й се и се напрягам да си спомня. Просто не се получава. Сигурно ми напомня жена, която съм виждала по телевизията или в някой филм, решавам аз, докато стискам ръката й.
— Много се радваме, че ще бъдете с нас на екскурзията, посветена на Джейн Остин.
— Много благодаря — кимам аз, докато тя разтърсва енергично ръката ми.
За такава дребна женичка госпожица Сотин има забележително стегнато ръкостискане.
— Сигурна съм, че следващите няколко дни ще ви бъдат безкрайно интересни — продължава тя.
— Супер, радвам се.
— Ще откриете един съвсем нов и напълно непознат за вас свят.
— Ъъъ… радвам се… благодаря — отвръщам аз и се опитвам да звуча съвсем небрежно.
Тя все още не е пуснала ръката ми.
— Като ваш гид ще направя всичко по силите си, за да преживеете нещо незабравимо — обяснява съвсем искрено тя, без да откъсва от мен ясните си лешникови очи.
По всичко личи, че приема безкрайно сериозно работата си.
— Чудесно — кимам аз и се усмихвам с известно усилие.
Тя се ухилва още по-доволно.
— Великолепно!
Най-сетне отпуска пръстите ми, сваля табелката с името ми и я пъхва под мишница.
— Бихте ли ме последвали…
Дори не ми остава време да реагирам. Врътва се и поема през летището и за нула време успява да се измъкне през въртящите се врати.
В продължение на няколко секунди оставам да гледам след нея. Тази жена наистина ми се струва безкрайно позната. Питам се дали… Господи, Емили, ставаш смешна. Никога през живота си не си виждала тази жена. Решавам да престана да мисля за нея и хуквам да я настигна.
Обожавам Англия.
Добре де, в страната съм едва от час и все още стоим на паркинга, но вече съм влюбена. Първо, всички са невероятно любезни. Непрекъснато се извиняват, дори когато аз се блъсна в някого или количката с моя багаж мине през краката им. Освен това всички чакат на спретнати опашки — извинете, трябваше да кажа редички — и за такси, и за билети, и за тоалетната — да не говорим колко са тихи и търпеливи. Подобно нещо не би се случило в Щатите, където всички ще мъркат и ще се оплакват на висок глас.
Освен това са невероятно готини. Стела все разправя, че Ню Йорк е модната столица на света, но тук всички ми изглеждат невероятно стилни. И всичко е много нагласено. Вземете например парите. Много ми харесва, че са с различен размер и са сложили главата на кралицата. Доларите са толкова скучни и зелени, да не говорим колко си приличат.