Ами черните таксита! Нашите жълти едва побират двама човека отзад, коленете ми винаги опират в предната седалка, а одеве видях как цяло семейство се качи в едно от черните таксита. При това с багажа. Направо невероятно.
Когато се опитвах да пресека на пешеходна пътека, поех в неправилната посока и за малко да ме блъсне едно такси. (Повтаряй след мен, Емили: гледай надясно, не гледай наляво; гледай надясно, не гледай наляво.)
— Къде си тръгнала, красавице — изревава якия таксиджия, след като набива спирачки.
Господи, какъв акцент само! Това ли е селският им кокни? Усмихвам му се виновно и тръгвам в другата посока. Страшно ми харесва тук. Същата работа като в „Две димящи дула“. Направо бих убила за този сладурски акцент.
— Паркирали сме ето там — чурулика госпожица Сотин, докато бързаме през паркинга. — Нашият автобус е синият с бяло, най-накрая. — Тя посочва огромен автобус и на мен ми става още по-приятно. Страхотен е. Сигурно е от автобусите с климатик и луксозна тоалетна.
Знаех си аз, че не става въпрос за някой стар очукан минибус, както се опитваше да ме убеди снощи Стела.
Вратите изсвистяват и се отварят. Госпожица Сотин се хвърля напред.
— Остави багажа си там, миличка — нарежда тя, обръща се от стъпалото и ме поглежда. — Ърни ще се погрижи да го сложи в багажника. — Тя посочва седналия зад волана шофьор, разлистил вестник, а островърхата му шапка е подметната на таблото. Той оставя закуската си, която по аромата, изглежда, е сандвич с пържен бекон, и вдига поглед.
— Внимавай, доста тежи… — започнах притеснено аз. Май не трябваше да нося чак толкова книги.
— Не се притеснявай — той намигва и се прави, че надува бицепси.
Избухвам в смях, прибирам дръжката на куфара, оставям го на асфалта и се качвам нетърпеливо по стълбите.
— Автобусът е пълен, останали са само две места — обяснява екскурзоводката. — Мисля, че едното е до Мейв.
Усмихвам се щастливо. Толкова съм доволна, че не послушах Стела. Знам, че екскурзията ще бъде страхотна. Обръщам се навътре.
В същия момент усмивката ми застива.
Пред мен се е ширнало море от сиви къдрици. Те са навсякъде. Сивотата се простира докъдето погледът ми стига, чак до луксозната тоалетна. Все едно, че съм на излет с някой пенсионерски клуб.
Неочаквано някой включва запис в главата ми и гласът на Стела започва да повтаря: Шантави типове, самотници и старци. Шантави типове, самотници и старци…
— Насам…
Ирландски акцент прекъсва мислите ми и аз поглеждам към вирната ръка почти в края на автобуса, която ми маха над облегалката. Все още замаяна, аз се усмихвам нещастно и тръгвам към мястото си.
— Извинете…
Виждам почти скрита от предната седалка дребна жена с къса посивяла коса и огромни очила за четене. Подпъхва набрана пола от полиестер, спира да гризе буца сирене и ми се усмихва срамежливо.
— Не ни дадоха нищо за ядене на полета от Дъблин — добавя тя вместо извинение и се опитва да покрие устата си със салфетка, която в същото време се надига и трохите се разпиляват навсякъде. — Боже, какво направих… Какво съм прасе… Извинявай…
Зяпнала съм я недоумяващо. Обзема ме паника. По дяволите! Какво направих? Какво да правя? Това ме чака през цялата седмица. Вързана съм с група пенсионери.
Докато тя се суети около мен, аз успявам да се промуша покрай нея и да се настаня на мястото си.
— Ами ти? Откъде беше полетът ти?
— От Ню Йорк — отвръщам аз и се опитвам да не мисля за шумния космополитен град, който изоставих заради това, което ме заобикаля в момента.
В същия момент се усещам. За бога, Емили, я се стегни. Всичко ще бъде наред. Няма да ходиш с тях по клубове, нали си на литературна обиколка.
— Ааа, Голямата ябълка. — Следва оживено шушукане и няколко къдрави сивокоси глави надничат към мен.
— Значи си американка — отбелязва едната.
— Точно така — кимам аз.
— Много вълнуващо — усмихва се друга.
„Американка.“ Каза го така, сякаш съм някакво извънземно.
Около мен започват да се споглеждат многозначително.
— С прекалено много пари и не спира да мисли за секс — прогърмява едра впечатляваща жена, която се надига от предната седалка. За разлика от останалите, косата й е боядисана в черно, подстригана е като на Клеопатра и се е намазала с яркочервено червило. Отива й, въпреки че е на седемдесет и няколко.
— Моля?
— Така казваха за янките през войната — уточнява тя и тъмните й любопитни очи заблестяват изпод изкуствени мигли и ярък грим. — Знам много добре, омъжих се за американец.
Из автобуса се разнася смях.