Без гордост и предразсъдъци

Тя протяга пухкавата си ръка, отрупана с едри диаманти.

— Роуз Биърман.

— Емили Олбрайт.

Ръкостискането й е стегнато и аз оставам с впечатлението, че ме преценява. Странно защо си мислех, че аз съм тази, която я преценява.

Десет минути по-късно все още не сме потеглили. Останало е едно свободно място и чакаме пристигането на последната от групата. Очевидно идва от Централен Лондон, така че ще се появи всеки момент.

Всички бърборят оживено, а въздухът е наситен с ароматен коктейл парфюми. Нетърпеливо поглеждам часовника си. Колко още ще чакаме? Оглеждам се и очаквам всички да започнат да роптаят, но те си разменят пликове със сладки, които незнайно защо наричат „кремки“, каквото и да е това, прехвърлят си снимки на внуците и сравняват дрехи, купени от магазин на име „Ем енд Ес“. Две от пътничките вече са задрямали, отпуснали глави назад, с отворени усти, и тихичко прохъркват.

— Ъъъ… искаш ли желирано меченце? — пита срамежливо Мейв и ми подава пликче.

— Не, благодаря — усмихвам се аз, не че имам някакво понятие какво е желирано меченце. Обръщам се към прозореца. Къде, по дяволите, е последната? Къде се е завряла? Аз идвам чак от Ню Йорк и успях да пристигна навреме. Защо се бави толкова?

Нетърпеливо притискам буза към стъклото, за да видя по-надалеч на паркинга, докато оглеждам за жена в пенсионна възраст. Паркингът е празен. Не се мярка никоя с къса сива накъдрена коса. Няма лилави пуловери, купени от странното място, наречено „Ем енд Ес“. Няма никой. Образували са се единствено локви, тъй като вали.

Отпускам се на седалката. По принцип не бих обърнала чак толкова внимание, но току-що съм прелетяла над Атлантическия океан и съм разбита. Единственото ми желание е да отида в хотела и да се поосвежа. Знам обаче, че няма какво да правя, затова вадя „Гордост и предразсъдъци“. Прозявам се, отварям на прегънатата страница, до която съм стигнала, и продължавам да чета. Господин Дарси е на бала…

… Така през първата половина от вечерта той бе център на всеобща възхита, до момента, в който обноските му рязко превърнаха възхитата във възмущение. Оказа се, че той бе горд, надменен и претенциозен — неща, които цялото му огромно имение в Дарбишър не можеше да компенсира. Господин Дарси имаше много неприятен и отблъскващ вид и бе недостоен да се сравнява с приятеля си.

„Гордост и предразсъдъци“. Прев. Снежана Милева. Изд. „Мърлин Пъбликейшън“, 2007.

Мъжки глас от другата страна на прозореца ме разсейва. Поглеждам навън и забелязвам мъж, който слиза от малко червено рено и измъква сак, лаптоп и огромен куфар. Доста е едър, небръснат и развлечен, ризата му се е измъкнала от широки военни панталони и докато се навежда към колата, кръстът му лъсва.

Зад волана се е настанила безупречна блондинка в тясно черно поло с яркочервено червило. Гледа право пред себе си и не му обръща никакво внимание, докато той крещи нещо, което не успявам да чуя. Интересно, за какво ли се карат? Обзета от любопитство, ги наблюдавам около минута, след това си казвам, че е невъзпитано да зяпам така, и отново се надвесвам над книгата.

… Всички бяха категорични — той бе най-горделивият и най-неприятен мъж в света и се надяваха никога повече да не го видят…

Отвън се чува как някой трясва вратата на кола с такава сила, че вратата спокойно може да се откъсне от пантите. Изкушавам се да погледна, но си налагам да се държа прилично. Чувам и гласа на жената, но не успявам да разбера какво приказва, защото е на френски.

Препрочитам отново същия ред.

Предавам се на любопитството тъкмо когато реното дава на заден. Чува се писък на спирачки и автомобилът поема с пълна газ към изхода на паркинга.

Господи! Какво става?

Отново поглеждам мъжа. Не е помръднал от мястото си, коженият куфар е оставен на земята, чантата с лаптопа е преметната през рамо, а износеното му кадифено яке плющи при всеки порив на вятъра. Прокарва пръсти пред разрошената си руса коса и гледа след реното, сякаш не може да повярва, че жената го е оставила по средата на паркинга под дъжда. Изглежда жалък и ме бодва съжаление към него.

Но пък той крещеше на жената, напомням си аз. Сякаш усетил погледа ми, той се обръща към мен и аз бързо отклонявам очи. Сигурно си е заслужил подобно отношение.

След като драмата е приключила, аз отново се надвесвам над книгата, но едва успявам да открия докъде бях стигнала и чувам, че автоматичните врати на автобуса изсвистяват и всички започват да ръкопляскат. Алилуя. Сигурно и последната от групата е тук.

Чувам Мейв да цъка с език.

— Нахална работа. Защо е нужен целият този шум? — шушука тихо тя.