И това го казва жена, чиято глава стърчи под прав ъгъл на седалката, за да не изпусне нищо.
Продължавам да чета. Очевидно Мейв е от някое заспало селце дълбоко в Ирландия, където никога нищо не се случва. Това е вероятно най-вълнуващото събитие, което й се е случвало от много време насам, за разлика от мен, която съм свикнала с шума и блъсканицата в Ню Йорк, градът, който никога не спи. Всеки ден виждам много по-интересни неща, така че за мен всичко това е едно нищо.
Ти майтап ли си правиш, Емили? Градът, който никога не спи ли? Шум и блъсканица ли? Ти си не по-малко любопитна от Мейв.
Сграбчвам облегалката пред мен и се надигам, за да зърна възрастната дама. Оказва се, че не е никаква възрастна дама. Това е той. Мъжът от реното.
Нещо в мен потрепва и ако не се познавах по-добре, щях да реша, че съм развълнувана. Не е възможно той да… Просто не мога да повярвам. Наистина ли него сме чакали?
Грешка. Той е потънал в разговор с госпожица Сотин, екскурзоводката ни, която му показва часовника си и се мръщи, а той ръкомаха оживено и се опитва да си натъпче ризата в панталоните, но тя отказва да остане вътре.
В този момент забелязва Ърни, шофьора ни, и спира по средата на изречението, за да го погледне намръщен. Леле, този тип е в шизофренично настроение. Обръща се и изтрополява по пътеката, лаптопът се удря в хората ту отляво, ту отдясно, докато той се придвижва назад. Неочаквано погледите ни се срещат и аз се усмихвам приветливо.
Той се намръщва още повече.
Какво, по…
Възмутена съм. Какъв дръвник! Аз просто се опитвах да се държа мило. Вбесена му отвръщам със същия страховит поглед. Той отминава и се тръшва на свободната седалка. Облягам се назад, настръхнала от презрение. Шофьорът пали автобуса и докато излизаме от паркинга, решавам да не му обръщам никакво внимание.
Дори да е красавец ли, обажда се предателско гласче в главата ми.
За частица от секундата се поколебавам, но това е само за частица от секундата. Какво като е хубавец? Това не променя нищо. Пак си е дръвник и аз няма да му обръщам внимание. Ама никакво внимание. Така ще бъде през цялата седмица. Само гледайте.
Пета глава
Сигурно съм задрямала, защото когато отворих очи, забелязах, че сме на магистралата — опа, много се извинявам, на аутобана — и сме някъде из Хампшир, на едно от най-тесните шосета, които съм виждала. Покрай нас профучават живи плетове, нижат се бели и зелени петна, ширнали се под сивото небе. Все още пръска и капките се стичат по стъклата, така че всичко навън прилича на протекъл акварел.
— Това е провинцията, която Джейн Остин е опознала още като дете… — Гласът на екскурзоводката звучи по микрофона. — И тя отразява познатите картини в много от романите си.
Настъпва оживление, когато всички се навеждат към прозорците. Влизаме в малко селце. Редици къщи от червени тухли опасват пътя и от двете страни, прозорците им блестят. Ние ги зяпваме, обзети от вълнение. Точно така си представях всичко. Ето я и поляната в центъра на селото с езерце за патиците, има дори истински патици, точно както си му е редът.
Наблюдавам ги как се плискат, как топват човки във водата и пернатите им дупета щръкват. Усмихвам се и се сещам за Сентрал Парк. Патиците, изглежда, обичат да им стърчат дупетата, независимо дали са в Англия или в Америка.
Те остават зад нас, ние завиваме и точно отпред виждам истински английски пъб. Господи, това трябва да е истински сламен покрив. Надписът наистина ли гласи „При старците“?
Лепвам се към прозореца и не мога да повярвам. Имам чувството, че съм заспала и съм се събудила преди двеста години. Наоколо не се вижда нито един хамър, нито един „Макдоналдс“, нито пък „Старбъкс“. Заобиколени сме от калдъръмени улички, наблизо е селската църква, хората са наклали истински огньове, ахкам аз, докато наблюдавам как димът излиза на спирала от комините. Наистина имам чувството, че тук се снима филм. Просто не мога да повярвам, че това не е фасада, направена специално за туристите, която ще бъде махната веднага щом отминем и ще я сложат, когато наближи следващият автобус с туристи.
— А сега, дами и господине… — прекъсва мислите ми гласът на госпожица Сотин и аз се обръщам напред.
Господине ли? Какъв господин е този, мисля си недоволно аз, когато си спомням какъв език държеше „господинът“ одеве. Извръщам се леко през рамо към виновника за закъснението ни. Той тъкмо се прозява и ме хваща, че съм го зяпнала. Оплезва ми се.
Тоя на колко години е? Да не е на пет?
Преструвам се, че гледам нещо зад него, но едва сега забелязвам, че той е на последната седалка и зад него се намира само тоалетната, и ми става неудобно. Въпреки това съм прекалено горда и не мога да му позволя да си въобрази, че ме е хванал, затова продължавам да гледам надписа „Свободно“, сякаш е най-интересното нещо, което съм виждала. Госпожица Сотин ме спасява.