— Това е старият манастир, където ще останем две вечери, преди да продължим за Бат.
С облекчена въздишка се обръщам, поглеждам отново през прозореца и…
Мама му стара!
Автобусът прави ляв завой и влиза през две внушителни порти от ковано желязо, под гумите изхрущява чакъл и ние бавно се отправяме по широка алея към въпросния манастир. Това е напълно достатъчно, за да ме накара да потръпна от нетърпение. Открай време си знам, че човек усеща нещата инстинктивно, както е тук, разбира се, още на алеята, дали мястото ще му хареса или не. Знам, че това място ще ме очарова.
Огромната величествена сграда е истинска прелест. Издига се в самия край на алеята, сякаш е извадена направо от страниците на „Гордост и предразсъдъци“ — точно така си представях „Недърфилд парк“, домът на господин Бингли. Гледам с истинско страхопочитание. Постройката е сред прекрасна градина, стените й са обрасли с бръшлян, входът е невероятен, има няколко пристройки. Изобщо тук виждам всичко, за което съм мечтала, дори много повече.
Автобусът спира пред хотела и следващия половин час всички слизат, грабват багажа, регистрират се, докато екскурзоводката се суети около нас с клипборда си също като вълнена пеперуда. Хотелът се оказва дори още по-забележителен отвътре: фоайето е с дървена ламперия, стълбището е великолепно, по стените има картини, изобразяващи ловни сцени, портрети на предци на собствениците, подовете са каменни — всичко тук е пропито с история.
— Вие сте в стая двайсет и осем — нарежда застаналата зад рецепцията госпожица Сотин. Зад нея има огромно табло, на което са закачени множество ключове. Тя ми подава един и ме отбелязва в списъка си, без да обръща никакво внимание на Джордж, управителя, който е застанал до нея и не е особено доволен, че е изместен.
— На втория етаж — добавя услужливо Джордж. — Тръгвате надясно и ще видите стаята в края на коридора.
— Супер! Благодаря — кимам аз и посягам към дръжката на куфара. — Асансьорът къде е?
Следва мълчание.
— Асансьор ли? — повтаря Джордж и върти неуверено копчето на маншета си. Забелязвам, че и други започват да ме оглеждат.
Господи, Емили, как е възможно да си толкова глупава? Разбира се, че тук няма асансьор. Тази сграда е на стотици години.
Тъкмо се каня да се поправя, когато чувам презрително сумтене зад гърба си и някой измърморва:
— Това са те американците.
Застивам на място. Веднага се сетих кой е този някой, още преди да се врътна и да го видя опрян на рецепцията, скръстил ръце, докато си чопли зъбите с клечка кибрит. Това е той — господин Дръвник. Поглеждам го предизвикателно.
— Какъв ти е проблемът? — питам аз и се опитвам да се направя на нахакана и самоуверена, за да не проличи, че се чувствам като пълна глупачка. За съжаление гласът ми отказва да ми се подчинява и прозвучава остър и носов. Вместо небрежно прозвучава раздразнително. Усещам как бузите ми пламват, стискам здраво дръжката на куфара и забивам нокти в дланта си.
Само че господин Дръвник не реагира. Зяпнал ме е леко развеселен.
— Аз нямам проблем — отвръща с пълно безразличие той и вади клечката кибрит от устата си. Оглежда я, след това я завърта между палеца и показалеца си и отново ме поглежда. — Само че като те гледам, май ти имаш — подсмихва се той.
— Нима? — Отвръщам на усмивката му с всичкия сарказъм, който успявам да събера. — И какъв е той?
Като изключим теб, нахално лайно такова.
Не откъсваме поглед един от друг. В този момент разбирам, че е настъпила тишина. Всички ни наблюдават, сякаш сме боксьори на ринга.
Дзън, дзън. Втори рунд.
— Това не ти е универсален магазин „Мейсис“ — продължава да се подсмихва той.
— Добре че ми каза — отвръщам сухо аз.
— Тези сгради са на над четиристотин и петдесет години.
— Известно ми е.
— И въпреки това питаш за асансьор.
Бузите ми продължават да горят.
— Очевидно сбърках. Не мислех. Уморена съм след полета, нищо повече…
— Ако искаш, мога да попитам дали няма ескалатор — прекъсва ме той и сините му очи доволно искрят.
— Благодаря, не е необходимо — отвръщам вече силно притеснена аз, посягам към куфара, тръгвам към стълбите и започвам да го качвам с шумно подрънкване на колелцата.
Джордж хуква да ми помогне.
— Дайте на мен, госпожице, аз лесно ще…
— Всичко е наред, ще се справя — настоявам аз, стискам с всички сили перилата и влача куфара след себе си, като се старая да не изпъшкам.