4. Ето че идва ред на Джон, с други думи, господин Благородство…
— Какво ще кажеш да излезем отново? — пита той, когато излизаме от ресторанта.
— Ами… — тъкмо да отговоря и ахвам, защото Джон пуска вратата и тя се хлопва под носа ми. Едва успявам да я задържа с лакът. Не че той забеляза, защото вече е на тротоара и пали цигара.
Разтривам натъртения си лакът и заставам до него. След топлия ресторант студът навън направо щипе. През декември в Ню Йорк температурата е доста под нулата.
— Какво ще правиш в петък? — пита той, извива вежди и дръпва от цигарата.
Какво, по дяволите, да правя сега?
Колебая се. Хайде, Емили. Възрастни хора сте. Няма проблем. Бъди откровена с него и му кажи.
Какво да му кажеш? обажда се тъничко гласче в главата ми. Че предпочиташ да си набучиш клечки под ноктите, вместо да излезеш на втора среща с него ли?
— Ами, аз… — започвам с огромно притеснение и млъквам, защото той издухва дима право в лицето ми. — Заета съм — отсичам аз.
Прекалено заета съм, за да излизам с тъпанар като теб, обажда се отново гласчето. Само че този път крещи.
— Прекалено много партита те чакат, а?
Да знаете само как ми се иска да му кажа истината. Защо да се гърча аз? Защо да щадя чувствата му? Ами следващото нищо неподозиращо невинно момиче, което ще покани на среща? Мое задължение е да му кажа. Не само че е стиснат и невъзпитан, ами си е присадил и коса.
Точно така. Присаждана му е коса.
Поглеждам го. На светлината на уличната лампа се виждат спретнати редички косми по лъскавия му скалп. Присадил си ги е с надеждата да скрие оплешивяващото си теме. Въпреки че съм ядосана, се оставям на съчувствието. Стига, не бъди толкова лоша, Емили. Той заслужава разбиране, мило отношение, не е нужно да го съдиш и да му се подиграваш.
Преглъщам раздразнението си и се насилвам да се усмихна.
— Май да — кимам аз и извивам очи, все едно искам да му подскажа, че всички тези лудешки партита ми идват повечко. Честно да ви кажа, с това изпълнение спокойно мога да спечеля „Оскар“, вместо да се правя на управителка на книжарница в Сохо, пълна с какви ли не смахнати издания.
Всъщност бях на едно парти. Беше в клуба на ортодонтите и бях настинала. Цяла вечер си капах капки в носа и обсъждах захапката си, а в девет и трийсет вече си бях легнала. Никога досега не бях прекарвала толкова вълнуващо.
— Беше ми много приятно — продължавам топло аз.
— И на мен.
Забелязвам, че Джон започва да се отпуска и ми става по-спокойно. Ето, виждаш ли? Няколко добри думи могат да направят чудеса. Сега вече се чувствам по-добре. Света Емили. Хм, не звучи чак толкова зле.
Окуражена от успеха, продължавам:
— А присаждането е страхотно.
— Присаждане ли? — поглежда ме глупаво Джон.
По дяволите! Как можах да го кажа?
— А… за пицата говорех. Пицата беше страхотна. — Чувствам се неловко, червена съм, като рак и се старая да не поглеждам към косата му, но имам чувството, че някакъв магнит тегли очите ми натам.
Ужас! Погледни настрани, Емили. Настрани.
Следва потискащо мълчание. И двамата се преструваме, че не го забелязваме. Аз започвам да си чопля ноктите. Той приглажда дискретно коса и се опитва да се огледа във витрината на ресторанта, когато решава, че не гледам към него. Обзета съм от чувство за вина. Сега вече се чувствам ужасно. Дали да не му се извиня? Дали да не…
Джон дръпва за последно от цигарата, стъпква фаса и ме награбва.
Господи! Не е възможно! Просто не може да бъде.
Напротив, може.
За частица от секундата оставам напълно неподвижна. Сякаш всичко се случва на забавен кадър. Гледам го как се навежда над мен със затворени очи, отворена уста, провесил език и разбирам, че е разбрал любезното ми отношение за покана. За щастие (или може би трябва да кажа за нещастие) съм била на достатъчно противни срещи и знам кога и как да задействам рефлексите си, така че в последния момент успявам да се отдръпна.
Устните му се лепват и оставят лигава следа по ухото ми. Гадост. Дръпвам се рязко. Въпреки това следва кратка борба, а ръката му се затяга около кръста ми като менгеме.
Отдръпваме се и се споглеждаме.
— В такъв случай ще спра такси и се прибирам — заявява остро той и натъпква ръце в джобовете на панталона си с басти.
— И аз — отвръщам разтреперана и избърсвам олигавеното си ухо с ръкава на палтото.
Следва мълчание. И двамата се опитваме да спрем такси. Най-сетне, след няколко мъчителни минути зърваме свободно такси. Автомобилът спира, аз въздъхвам облекчено и посягам към дръжката на вратата, но Джон ме изпреварва. Оставам приятно изненадана. Най-сетне! Нека ми кавалерства.