Добре че съм по-силна от нея, така че смъквам дънките и дупето ми увисва малко над седалката. Това е чудесно упражнение за бедрата, казвам си и започвам да пишкам. Би трябвало да напишат подобно нещо в „Алюр“ или „Шейп“, или може би някое от онези списания, посветени на здравето.
Забравете за фитнес залите, ако искате дупе от стомана. Ходете по малка нужда на обществени места и приклекнете над седалката, без да сядате, а след това бройте до десет. Повтаряйте упражнението по три пъти на ден.
— … можеш да ми вярваш, че имам желанието да убия редактора…
Някой отвън говори.
— … всички други журналисти са женени с деца, което означава, че остава само Тропчо…
Тропчо ли каза? Кой, по дяволите, е този Тропчо? Обзета от любопитство, започвам да се ослушвам. Гласът е мъжки, следователно възможността е само една…
По дяволите!
Тъкмо съм по средата, когато разбирам две неща:
1. Това е Спайк, който продължава да говори по телефона.
2. След като аз го чувам, значи и той ме чува.
Бързо стягам мускули.
Спирам струята.
Много впечатляващо.
Тихичко благодаря на бог за. „Космополитън“ и за всички статии, които препоръчват упражненията на Кегел за стягане на мускула, отговорен за долната част на таза.
Сега вече го чувам по-добре.
— … вместо да прекарам Коледа и Нова година в Алпите с готиното си френско гадже…
Интересът ми набъбва. Ето коя била блондинката в колата. Затова значи караше реното като първия човек.
— Толкова съм се вкиснал. Просто не е за вярване. Всичко беше уредено. Две седмици секс и сноуборд…
Той знае да кара сноуборд! Силно впечатлена съм. Не си представях, че е спортна натура; непрекъснато дими, а пък биреното шкембе ме кара да си мисля, че не понася спорта. Нагласявам се отново. Бедрата започват да ме болят. С гордост мога да заявя, че стискам успешно.
— А пък в момента никого не мразя повече от тъпия господин Дарси…
Какво? Щом го чувам, че обижда господин Дарси, аз припалвам отново. Как смее? Дарси е по-истински мъж, отколкото той някога ще бъде. На това му се казва позитивно мислене.
— Той е виновен за всичко. Ако не беше той, нямаше да съм в автобус, пълен със стари жени. Забрави възрастта от осемнайсет до трийсет, попаднал съм в пенсионерски клуб…
Наострям уши. Той обяснява за нашата екскурзия. При това не е никак въодушевен, казвам си аз и се питам разсеяно дали ще се сети да спомене за мен.
— Има само едно момиче на моята възраст…
Ето, говори за мен. Тръпна в очакване и се навеждам по-близо до вратата. Не е толкова лесно, когато дупето ти виси над тоалетната чиния, а прашката ти е смъкната на коленете. Подпирам се на дръжката на вратата. Какво ли ще каже?
Следва мълчание. Чувам го как се смее на нещо, което е казал човекът, с когото разговаря, и притаявам дъх в очакване. Мускулите на бедрата ми горят, а мехурът ми заплашва да се пръсне. Чакай малко, де. Стискам зъби и мускули.
— Не става по никакъв начин. Не е мой тип… Доста е скучна… и съвсем безинтересна…
Олеле.
Истината ме шляпва през лицето. Това беше неочаквано. Предполагах, че ще каже нещо друго… не знам защо… не че аз си падам по него, просто… Мислите ми се отправят в друга посока. Господи, чувствам се като пълна глупачка. Никога не успявам да се усетя каква е истината. Не че в този случай има някакво значение — той е пълен кретен, — просто не очаквах да ме заболи чак толкова…
Неочаквано носът ме засърбява и очите ми се наливат със сълзи. Веднага преглъщам сълзите. Не ставай смешна. За какво се разстройваш? Не съм разстроена, просто… просто съм малко разстроена.
Това е временно, само за секунда.
— Става и по-зле… американка е…
Сега вече побеснявам.
Това е наистина прекалено. Отпускам се на седалката, без да давам пет пари кой ме чува и изобщо не ми пука, че е напикана от някой друг. Няма да позволя на някакъв надут англичанин да си въобразява, че е по-добър от мен единствено защото има готин акцент и страна, пълна със стари къщи. Ние пък си имаме Мадона и Манхатън, казвам си надменно аз, докато си мия ръцете и излизам от тоалетната.
Добре де, Мадона може и да се прави на англичанка, но си е американка.
Тръшвам вратата след себе си, а господин Спайк Надутпуяков Харгрийвс вдига поглед. Все още дрънка по телефона и аз го поглеждам по най-страховития си начин, когато минавам покрай него. Сядам на мястото си и отново грабвам книгата. Докъде бях стигнала? А, да, до онази част, където господин Дарси описва Елизабет Бенет като посредствена.